Линкольн Чайлд - Аленият бряг

— Може би ти не ставаш по-млад – отговори тя със смях. – Както и да е, след всички тези години не зная нищо за виното, така че само ще го хабиш с мен.

Той я прегърна.

— Грешиш. Скъпа, ние двамата, ти и аз, ще възстановим тази сбирка. Ще пътуваме до Италия, Франция и Калифорния. Ще опитваме вино и ще го изпращаме тук. Ти трябва да обучиш небцето си. И какъв по-добър начин да го правиш от този да започнеш с най-великото вино, правено някога. – Притисна я към себе си.

— Това е много мило. Добре, убеди ме.

— Не беше трудно.

Обърнаха се да си вървят. Когато минаваха край отворената ниша, Лейк се спря.

— Като си помислиш, че цяло богатство от рубини е лежало тук точно под носа ни. Жалко, че не ги намерихме.

Почувства, че Керъл потрепери.

— Радвам се, че не ги намерихме. Помисли си само за всички заклани майки и деца. Приказките за кървави скъпоценни камъни. Във всички случаи лош късмет.

— Права си.

Хванал бутилката внимателно, така че да не разбърка утайката, Лейк я качи по стълбите във всекидневната и я сложи много предпазливо върху масата срещу камината. После свали оловната капсула и избърса гърлото на бутилката с влажна кърпа. Тапата изглеждаше добре никакви следи от теч или мухъл. След това внимателно намести върха на тирбушона в центъра на тапата, бавно го нави навътре, закачи лостчето на ръба на гърлото и – затаил дъх, я издърпа.

Сега беше моментът на истината. Не беше казал на Керъл, но имаше твърде голяма вероятност толкова старо вино да е станало на оцет или най-малкото да е корквано [40] Означава, че виното има вкус на корк заради съединението ТСА – трихлоранизол, което се развива от тапата. – Б.пр. . Но щом вдъхна миризмата, усети богато разнообразие от аромати, които показваха не само, че виното е наред, но притежаваха удивителни и сложни нюанси. Той вдъхна отново и се наслади на различните характерни слоеве.

— Еха – измърмори.

— Добро ли е?

Той кимна и донесе декантер. Внимателно, все едно докосваше бебе, декантира виното, оставяйки около два сантиметра и половина от върха на вдлъбнатото дъно на шишето. След това наля в две чаши. Двамата отпиха по глътка. Вятърът блъскаше къщата и караше прозорците да потракват. Лъчът от морския фар се плъзна по морето, после още веднъж.

Те се наслаждаваха на виното в тишина, без обичайното бърборене на познавачите за този аромат или онзи вкус. Лейк обичаше това. Така или иначе пиенето беше свързано с прекалено много приказки. Като в музеите, където винаги има хора, които не спират да говорят умно. Пази боже за разнообразие просто да погледат в мълчание!

Приятно му беше, че Керъл се наслаждава на виното. Да, тя можеше да се научи. Щяха да пътуват, да опитват и да купуват. Това щеше да осигури основа на връзката им. Нещо, което досега му липсваше в нея. Да, щеше да бъде прекрасно преживяване… и щеше да му помогне най-накрая да приеме смъртта на жена си. Така най-сетне щеше да запълни празнотата в сърцето си. Усещането за невъзвратима загуба.

Те продължиха да отпиват.

— Какво беше това? – попита Керъл.

Той се ослуша. Беше се чул трясък. Пристъп на вятъра запрати дъжда да трополи върху прозорците. След това се чу втори, по-силен шум. Стори му се, че идва откъм верандата.

— Мисля, че вятърът току-що отнесе един от люлеещите се столове. – Лейк отново се зае с виното си.

Поредният трясък разтърси верандата, все едно някой тропаше с крак.

— О, това не беше люлеещ се стол – подхвърли Керъл.

— Ще проверя. – Той стана, взе фенерчето от масата и излезе от хола към предния коридор. Когато стигна вратата, чу нещо да я удря, все едно някои чука силно по нея. Внезапно почувства тревога, отиде до редицата странични прозорци и светна с фенерчето през тях, за да провери дали има някого отвън.

Неясни кални отпечатъци прекосяваха заливаната от дъжда веранда, но не можа да види кой стои пред вратата. Мили боже – помисли си Лейк, – кой, по дяволите, е излязъл в тази буря? Който и да беше, стоеше прекалено плътно до входната врата, за да го види. Антикварната врата нямаше шпионка.

— Кой е там? – попита Лейк, опитвайки се да надвика шума на бурята.

Отговорът отново беше несигурно почукване, после потракване с дръжката на вратата. Слава богу, беше заключена.

— Вижте, ако имате някакъв проблем, ще ви помогна, но първо трябва да говорите с мен!

Керъл се появи в коридора.

— Какво става?

— Някакъв луд е пред вратата. – Той се обърна отново напред. – Кой е?