Линкольн Чайлд - Аленият бряг

— Зная, че не обичаш да ти задават въпроси от любопитство, но какво правим тук?

В първия момент Пендъргаст не й отговори, след това прекъсна внимателния си оглед и се обърна към нея.

— Боя се, че нашият приятел скулпторът с прав. Теорията ми за потъването на кораба е плод на моя главен мозък. Тук сме, за да се сдобием с доказателство.

— „Пембрук Касъл“ е потънал преди сто и трийсет години. След всички тези години какво доказателство можем да намерим?

— Спомни си какво ти казах. – Той посочи на юг към далечна част от брега, която завиваше остро в морето. – Тази извивка от брега е играла ролята на мрежа. Ако корабът се е разбил върху скалите, отломките са паднали там.

Констънс погледна в указаната посока.

— Как можеш да вадиш подобно заключение от днешната топография? Със сигурност бурите през тези сто и трийсет години са променили бреговата линия.

— Ако бяхме на Кейп Код, щях да се съглася с теб. Но тук бреговата линия е пясък, осеян със скалисти места, които действат като поредица естествени вълноломи, запазвайки нейната форма.

Той потъна отново в мълчание и се зае пак да оглежда мястото, брулено от вятъра. След малко преметна сака през рамо.

— Хайде да вървим.

Констънс го последва надолу по пътеката към бреговата линия. Тази част беше осеяна със страховити каменни блокове, големи колкото леки коли. Дори от това разстояние се виждаше, че страните им са покрити с остри като бръсначи миди. Прибоят се блъскаше с гръм между тях, хвърляйки нагоре големи късове пяна, които за кратко увисваха в тежкия въздух. Водни пръски политаха от яростните гребени, които не спираха да се носят към сушата.

Пендъргаст спря близо до скалите. Остави металотърсача на земята, после извади джипиеса, бинокъла, цифровия фотоапарат и някакъв тайнствен уред, които също сложи на земята. Последва карта, която разгъна и подпря четирите й краища с камъчета. Констънс видя, че е едра топографска карта на ексмутския район в мащаб 1:24 000 с множество бележки със спретнатия почерк на Пендъргаст. Няколко минути той оглежда картата, като често вдигаше глава, за да огледа по-подробно някоя точка от бреговата линия. След това я сгъна и прибра в сака.

— Единайсет и половина вечерта – каза той повече на себе си, отколкото на своята спътничка. – Вятърът е духал от този посока погледна на североизток към морския фар, – а фарът е бил угасен.

Взе джипиеса и странния уред и закрачи на югозапад, движейки се по допирателната на бреговата линия. Констънс го последва, като спираше от време на време, щом той застане на едно място, за да провери джипиеса. Спря се в точка, която ги поставяше между фара и застрашителната линия назъбени скали, които се простираха навътре в морето.

— Огънят е бил запален доста навътре в сушата, вероятно на някое високо място или върха на дюна – измърмори той. – Не е бил голям, за да поддържа илюзията за разстояние, но е горял силно и ярко.

Започна да крачи напред-назад, като от време на време поглеждаше екрана на джипиеса. После свали рибарската шапка и я пъхна в джоба на мушамата, вдигна неизвестния уред и започна да го насочва в различни посоки, надничайки в него, както земемер би гледал в теодолита.

— Какво е това? – попита Констънс.

— Лазерен далекомер. – Пендъргаст сравни данните с тези на джипиеса. След всяко измерване се местеше на нова точка. Всяко местене беше по-късо от предходното.

— Ето тук – каза той най-накрая.

— Какво тук? – попита тя на път да се вбеси от непроницаемостта му.

— Това би било идеалното място да се разположи огънят. – Той кимна в южна посока към подобните на кучешки зъби скали, заобиколени от кипящия прибой. – Този риф е известен като Главотрошачите. Нали забелязваш, че това място е на една линия с ексмутския фар, но по такъв начин, че да постави Главотрошачите ето там, между фара и минаващия кораб. Кораб с курс на юг, който се придържа близо до брега за подслон, би използвал светлината от ексмутския фар да го насочи покрай северния бряг на нос Ан. Ако преместиш светлината километър и половина на юг, корабът, който използва лъжливия сигнал за свой ориентир, ще налети право на тези скали. А в бурна нощ те биха били невидими.

Констънс огледа земята, където бяха застанали. Брегът беше каменист, покрит с малки еднакви камъчета. Простираше се на север и юг от тях.

Пендъргаст продължи:

— При буря с високи вълни и северозападен вятър отломките трябва да са били изхвърлени навсякъде около нас.