Линкольн Чайлд - Аленият бряг

— Затова е била открадната колекцията ви от вина. Наследниците на мародерите, ограбили „Пембрук Касъл“, научили за скъпоценностите от Маккул и стигнали до извода, че капитанът трябва да ги е глътнал. Ако това било вярно, рубините все още били в нишата с неговия скелет, готови да бъдат взети. Те са взели не само скъпоценните камъни, но и скелета. Колкото по-малко доказателства, толкова по-невероятно е да бъдат свързани със старите и новите престъпления. За свое съжаление обаче бяха пропуснали една-единствена костица.

Лейк си пое дъх на пресекулки. Беше шокиран, ужасен, но и по странен начин развълнуван. Съкровище от скъпоценни камъни през всички тези години в мазето му… но ако човек се замислеше малко повече, тази история започваше да намирисва.

— Господин Пендъргаст, това е много фантастично предположение. Аз не съм детектив, но все пак имате ли някакво действително, физическо доказателство, че корабът е бил подмамен преднамерено, за да се разбие в нашия бряг, или че неговият капитан е глътнал съкровище от скъпоценни камъни?

— Не, нямам.

— Тогава защо е целият този театър? Защо ни доведохте тук горе да ни показвате крайбрежието твърде дълго, ако мога да отбележа – където този кораб може да е преднамерено потопен, щом става дума само за предположения?

Настана кратко мълчание, след което Пендъргаст отговори:

— За да ви държа в течение, както сам поискахте.

Лейк въздъхна.

— А, добре. Това е напълно почтено.

Паузата, която последва, беше по-дълга.

Лейк, който се чудеше дали пак не е бил твърде прям, опита друг подход.

— Значи смятате, че същите хора, които са ограбили моето мазе, са убили историка?

— Да.

— Ами другото убийство, на Дана Дънуди?

— Тук нещата не са толкова ясни. Има още много работа. Първо, както вярно посочихте, трябва да намерим твърди доказателства за съдбата на „Пембрук Касъл“. След това трябва да разберем защо убийците са изрязали върху труповете на своите жертви така наречените Тайбанески надписи.

Лейк кимна.

— В града цари голямо разделение заради това. Половината смятат, че убийствата са дело на идиоти, които си играят на магьосничество. Други настояват, че надписите са средство полицията да се прати за зелен хайвер.

— Точно това е дилемата, която трябва да решим.

— Не смятате, че може да става дума за хора, които се занимават сериозно с магии? – попита Керъл.

— Въпросът продължава да е открит.

— Хайде стига! – подхвърли Лейк със смях. – Тези легенди за вещици са точно това – просто легенди.

Този път Констънс отговори:

— Съжалявам, но не е така. Научих, че в края на седемнайсети век, след като са избягали от Салем, сборище на вещици наистина се е заселило в тресавищата. Колонията не е измряла, а се премества някъде на юг.

Лейк погледна Керъл. Лицето й беше бледо и уплашено. Разбираше я добре – мисълта, че хората, обрали мазето им, са не само крадци, но и убийци, наистина беше смущаваща. Обаче вещици? Не, това беше наистина смешно.

— Господин Лейк, след като вече сте напълно запознат с напредъка на разследването, ще ни извините ли, защото трябва да се връщам на работа.

След тези думи Пендъргаст мълчаливо започна да слиза по виещото се стълбище от върха на кулата. Лейк, който крачеше накрая, също беше мълчалив и замислен.

Минаваше два и половина, когато Пендъргаст паркира своето „Порше Спайдър“ в края на Дюн Роуд. Той слезе от колата, Констънс го последва и го загледа как отвори багажника и извади отвътре металотърсач и сак, пълен е оборудване. Беше се защитил от лошото време с непромокаема рибарска шапка и тежка мушама. Денят стана още по-сив, а въздухът толкова наситен с влага, сякаш се състоеше от малки водни капчици. Въпреки това нямаше мъгла и видимостта беше добра. Тя виждаше ексмутския морски фар на около километър и половина в северна посока, където бяха прекарали част от сутринта в разговор с Лейк.

Констънс последва Пендъргаст по тясната пясъчна пътека към водата. Тя се изкачи върху малкото възвишение, а той спря, вторачи се на изток, главата му започна да се върти едва доловимо, докато проучваше бреговата линия. Следобедът беше станал не само мрачен, но и хладен и зашитата на Констънс срещу стихиите беше дебел норвежки пуловер и дълга до прасеца пола от туид с приглушени цветове.

Констънс познаваше мълчанието на Пендъргаст и не й беше неприятно да прекарва времето, потънала в своите собствени мисли, но след петнайсетина минути почувства как нетърпението започва да я завладява.