Линкольн Чайлд - Аленият бряг

Онова, което беше взела за вестник, се оказа каталог от търг на „Кристис“ в Лондон. Беше датиран преди две години през август и озаглавен „Великолепни бижута от благороден произход“. Макар някои точки да бяха отбелязани, нямаше никакви бележки или дори драсканици.

Констънс се смръщи и се вторачи – замислена в обложката на каталога. После го остави настрана и отвори изтъркания кожен бележник. Започна да разлиства страниците с нечетлив, ситен ръкопис. На една от тях се спря и започна стремително да чете.

5 март

Прекарах сутринта и по-голямата част от следобеда в Уорикшър, където посетих Хъруел Осори. Какво прекарване беше! Хъруел са от типа стари английски фамилии, които, боя се, стават твърде често срещано явление: много ограничени, живеят като просяци в достолепните си домове. Кръвната линия е отслабена от бракове между роднини – ненужен сляп цирей за обществото. Само едно са запазили и това е гордостта: почти маниакални са с почитането на паметта на лейди Елизабет Хъруел и нейната благотворителност. В началото се оказа пречка това как ревниво фамилията пази доброто си име. (Един бог знае какво добро име смятат, че имат.) Когато им казах, че планирам да напиша биография на лейди Хъруел, веднага станаха подозрителни. Няма съмнение, че любопитството ги накара да приемат предложението ми да ги посетя, но щом споменах своето намерение, станаха едносрични и неотзивчиви. Постепенно обаче това се промени, когато обясних какво хубаво мнение имам за лейди Хъруел и как ярко ще я изобразя. Също така им се заклех да пазя тайна (тук му е мястото да се поздравя за това хрумване) – беше наистина блестящ ход. Това остави у тях впечатлението, че съществува много по-голям интерес към историята на тяхната фамилия, отколкото е в действителност.

Останали са само трима. Една леля – стара мома, сър Бартълби Хъруел, правнук на лейди Хъруел, стройно мършав индивид, и неговата дъщеря, също стара мома. С часове ми разказваха стари семейни истории, показваха ми албуми с фотографии, и говореха почтително за лейди Хъруел. Въпреки своето възхищение от тази жена, уви, не разполагаха с никаква полезна информация: повечето от онова, което ми разказаха, вече бях научил в течение на своите проучвания. Поднесоха ми обяд от сандвичи със спаружени краставици и слаб чай. Почувствах се много обезкуражен. Бях забавил срещата си с наследниците на лейди Хъруел, докато напредна в проучванията си, защото си мислех, че когото покажа, че съм запознат с тяхната предшественичка, това ще помогне да разтопя леда. Обаче сега, когато ледът бе разтопен, моите усилия изглежда щяха да доведат до много скромен резултат.

Въпреки това по време на обяда попитах в какво състояние е архивът на лейди Хъруел. Излезе, че единствените останали Хъруел не знаят нищо за някакви документи, но ми съобщиха, че ако има такива, сигурно са на тавана. Естествено, поисках да получа достъп. След кратко шушукане насаме те се съгласиха. И така, щом свърши обедът, сър Б. ме поведе по дълги кънтящи коридори с високи сводове, след това нагоре по разнебитено задно стълбище към тавана, натикан под покрива на замъка. Нямаше електричество, но за щастие предвидливо бях взел фенерче с комплект резервни батерии.

Таванът се простираше сякаш безкрай. Беше пълен с разхвърляни стари пътни сандъци, купчини празни дървени корабни кафези, стари шивашки манекени, безкрайни купчини от стари броеве на „Таймс“ и „Пънч“, датиращи от десетилетия, грижливо завързани с канап. Всичко беше покрито с дебел слой прах. Допълнително при всяка наша крачка се вдигаха облаци прахоляк. В началото сър Б. ме следваше като сянка – може би се страхуваше, че ще напълня джобовете си с древните боклуци. Много скоро обаче прахта и цвърченето на плъховете го победиха и той се извини и си тръгна.

Прекарах час, но освен болки в гърба от ниския таван, прах в носа, в очите, по дрехите и ръцете не намерих нищо ценно. Точно когато се готвех да се откажа и да се спусна в страната на живите, лъчът на фенерчето ми попадна върху стара дървена картотека. Нещо в нея привлече вниманието ми, макар също да беше покрита със слой прах, видях, че картотеката е с по-високо качество от своите съседи. Бръснах прахта с ръкава си и установих, че е направено от висококачествено бразилско розово дърво с меден обков. За щастие не беше заключена. Отворих я и открих съкровищницата, за която си бях мечтал.