Линкольн Чайлд - Аленият бряг

— И?

— Оказа се, че е Дана Дънуди, нашият починал адвокат.

— Мили боже. Добра работа си свършил. – Констънс направи пауза. – Кога е ходил в библиотеката?

— Преди три седмици.

— Не е знаел за скритата охранителна камера – отбеляза тя повече за себе си, отколкото за Пендъргаст. След това погледна към него. – Каква е връзката между него, историка и изчезналата колония на вещици?

— Не мога да кажа. Вместо това, Констънс, позволи ми да ти покажа това. – Агентът извади от портмонето си пачка снимки и карта. – Ела насам, ако обичаш.

Констънс стана от стола, отиде да седне до него на леглото и надникна през рамото му. В стаята беше станало по-топло и тя почувства леко туптене на кръв в тила си. Долови лекото ухание на „Флорис № 89“ – неговия балсам за след бръснене. Погледна снимката.

— Боже мили. – Тя се вторачи объркана в изображението. – Какво е това?

— Предмет, който извадих изпод шейсет сантиметра пръст в центъра на куинконса на вещерското село онова, което Сътър нарича Нов Салем.

— Колко странно. И носи знака на Моракс. Дали е… истински?

— Така изглежда. Със сигурност е бил заровен преди много векове. Ето го на мястото, където го намерих, а ето и друга снимка. – Още ровене из купчина. – Ето я картата на колонията на вещиците, от която се вижда нейното местоположение. Освен това намерих три медальона, заровени в точките на куинконса. От предпазливост временно съм ги оставил в депозитна касета тук в града. Четвъртия не успях да намеря. Изглежда с течение на времето е бил отнесен, докато водата си е пробивала канал. – Тя гледаше, докато той ровеше из снимките. Извади една, на която се виждаше изкривен, грубо отлят медальон с щанцован върху него знак.

— Знакът на Форас – каза Констънс.

Друга снимка.

— Знакът на Андреарфус.

Още една снимка.

— Знакът на Скокс. Всички символи, намерени в Тайбанеските надписи. Между другото, новоезичничката, която споменах, обясни, че бане, освен другите неща означава и „отрова“.

— Интересно, след като този район е известен с буйния растеж на смъртоносното куче грозде. – Той се замисли за миг. – Във всеки случай, частичните ти преводи на надписите, особено частта за „черното поклонничество“ и „сменящото се място“, подсказват, че колонията на вещиците не е измряла веднага, както твърди легендата.

— Аз сама стигнах до това заключение. И какво може да е станало с нея?

— Преместили са се.

— Къде?

— Още един добър въпрос. Изглежда в южна посока. Той въздъхна. Най-накрая ще намерим общата нишка, но оставам сигурен, че магьосничеството ще се окаже периферно за основния случай. Констънс, искам отново да ти благодаря. Помощта ти беше безценна. Радвам се, че дойде с мен.

Настъпи мълчание. Пендъргаст се захвана да прибира снимките. Констънс остана седнала на леглото, а сърцето и започна необяснимо защо да блъска в гърдите. Чувстваше топлината, която се излъчваше от тялото му, и как крайчеца на бедрото му докосва нейното.

Пендъргаст приключи с прибирането на снимките и се обърна към нея. Двамата се гледаха известно време лице в лице, тишината в стаята се нарушаваше само от пукането на цепениците, далечното бучене на прибоя и стенанията на вятъра. В този момент Пендъргаст стана с леко движение от леглото, грабна бутилката калвадос от масата, вдигна чашата й и се обърна към нея:

— Още една глътка, преди да си вървиш?

Констънс скочи на крака.

— Не, Алойшъс, благодаря. Вече минава полунощ.

— Тогава, скъпа Констънс, ще се видим на закуска.

Той й държа вратата отворена, а тя се плъзна край него в сумрачния коридор и продължи към своята собствена стая, без да поглежда назад.

Констънс се събуди в два и четвърт сутринта. Неспособна да заспи отново, съзнанието й нетипично се зарея по странни пътища, докато тя лежеше в леглото и слушаше воя на вятъра и екота на далечния прибой. След известно време стана и тихо се облече. Щом сънят не се връща, поне можеше да задоволи любопитството си за нещо.

Взе малкото, но силно фенерче, което Пендъргаст й беше дал, отиде до вратата на стаята си и предпазливо я отвори. Коридорът на втория етаж пред нея беше празен и тих. Излезе и безшумно затвори вратата, после тръгна тихо надолу по коридора, следвайки неговите извивки и завои, докато не се озова пред стаята, принадлежала на историка Морис Маккул. В един момент, докато пристъпваше предпазливо, погледна през рамо. Констънс не се поддаваше на фантазии, но през последните няколко дни определено изпитваше чувството, че я следят.