Линкольн Чайлд - Аленият бряг

В двете чекмеджета имаше много лични документи на лейди Хъруел, отнасящи се до имението, различни актове, юридически документи за право на преминаване, за което беше спорила със съсед, ранно копие от нейното завещание. Най-интересното обаче беше един дневник, който си беше водила от юношеството до началото на двайсетте си години, както и снопче писма, вързани с панделка. Това беше кореспонденцията, която беше водила със сър Хюбърт Хъруел, докато се бяха ухажвали. Наистина беше изключително откритие – в края на краищата лейди Хъруел е била нещо като свободомислеща и протофеминистка и се говореше, че бракът й бил бурен, преди съпругът й да му сложи край с ранната си смърт – и без съмнение щеше да се окаже завладяващо. Веднага започнах да планирам кампанията си как да убедя останалите Хъруел да ми позволят да разчета и препиша дневника и писмата.

В картотеката имаше още един комплект любопитни документи, състоящи се от договор за превоз по море, застраховка и списък с комплект грижливо изброени скъпоценни камъни.

Заех се първо със списъка на скъпоценните камъни. Бяха общо двайсет и един, всички рубини шлифовани кабошон [32] От френски caboche (глава) – способ за обработка на скъпоценни камъни. – Б.пр. със звезда и двойна звезда [33] Под определен ъгъл в камъка се вижда звезда. – Б.пр. . Всички с високоценения цвят „гълъбова кръв“. Теглото в карати се движеше между 3 и 5.6. Без съмнение това беше списък на прочутата колекция от фамилни скъпоценни камъни „Гордостта на Африка“, дадена на Елизабет от нейния съпруг като сватбен подарък. Тъй като колекцията оттогава беше изчезнала, знаех, че този подробен списък ще се окаже особено интересен.

Приложената застраховка беше още по-интересна. Направена от „Лойдс“ в Лондон, потвърждаваше номерацията и оценката на скъпоценните камъни – направена по искане на „Лойдс“, и беше подпечатана с бележката: „Този товар сега е удостоверен и застрахован“.

След това се заех да преглеждам договора за морски превоз. Беше датиран ноември 1883 и подписан между лейди Хъруел и някой си Уоринър Е. Либи, морски капитан с лиценз. Според условията на договора Либи щял да поеме командването на парахода „Пембрук Касъл“ от Лондон и Бристол и от името на лейди Хъруел да достави този „твърде ценен и необичаен товар“ по най-бързия начин в Бостън. Документът съдържаше няколко специални точки, свързани с „двайсет и един скъпоценни камъка, изброени в приложената застраховка“. Либи трябваше да носи рубините в кожена кесия, зашита неподвижно за колан, дори през нощта. Не можел да срязва или бърка в кесията и нейното съдържание, нито да говори за нея с когото и да било. След пристигането в Бостън трябвало веднага да достави колана и зашитата към него кесия на Оливър Уестлейк, ескауайър, от адвокатската кантора „Уестлейк & Харви“ на улица „Бейкън“.

„Много ценен и необичаен товар.“ Ако това е онова, което смятам, че е, документът може да хвърли светлина върху много неясна случка в живото на лейди Хъруел – случка, която завършва с получаването на голяма застраховка от „Лойдс“. Също така щеше да хвърли известна светлина върху упоритата морска мистерия, свързана с лейди Хъруел и изчезването на скъпоценните камъни от колекцията „Гордостта на Африка“. Знаех, че първата ми задача е да убедя последните членове от фамилията да ми дадат допълнително време за проучване на тези документи… макар да бях взел предпазни мерки, като използвах фотоапарата в телефона си и за всеки случай ги заснех с помощта на светкавицата. Следващата ми задача щеше да бъде доста по-голяма и може би дори щеше да включва пътуване – пътуване от този тъмен и прашен таван до бреговете на Северна Америка в търсене на мястото за последен покой на парахода „Пембрук Касъл“.

Лейк се изкачи по последните извити стъпала, после отстъпи встрани, пуфтейки от усилието, да има място за останалите да се качат при него. Обикновено върхът на морския фар беше негово любимо място: гледката от прозорците, опасали го отвсякъде, беше забележителна, а усамотението – приятно. Но днес тя беше помрачена от мръсното, пухнало небе. А с четирима души, които изпълваха малкото място, за усамотение не можеше да се мисли.

Той гледаше, докато компанията се подреждаше в кулата: Керъл, Констънс както обикновено далечна и елегантна, и Пендъргаст. Агентът на ФБР носеше черно палто от кашмир, което още повече подчертаваше бледнината на алабастровата му кожа.