Линкольн Чайлд - Аленият бряг

Лейк се размърда неловко. Въпреки всичко не можеше да потисне лекото чувство на неприязън, което изпитваше към него от последната им среща.

— Предполагам – каза той, – че поискахте да се видим тук не за да се наслаждаваме на гледката.

— Предположението ви е вярно – отговори Пендъргаст със своя южняшки акцент, пълен с бърбън и мляко. – Бих искал да ви осветля за най-новото в нашето разследване.

— Значи размислихте – подхвърли Лейк. – Имам предвид да ме държите в течение.

— Всъщност стигнахме до точка в тази история, когато е разумно да споделим наученото от нас.

Нещо в гласа на Пендъргаст накара Лейк да си спести заядливия отговор.

— Една нощ преди сто и трийсет години, по-точно на трети февруари, група отчаяни жители на Ексмут – не съм сигурен колко точно – качили тук Мийд Слокъм, пазача на фара, и го принудили да угаси светлината. Разбира се, възможно е Слокъм да е бил готов да помага на заговорниците, но неговата по-късна съдба – строшен врат и очевидната вина, която е чувствал – пиянските приказки, че къщата е обсебена и се чува плач на бебета – говорят нещо друго.

— Да угаси светлината? – попита Лейк въпреки всичко. – Защо?

— Защото друга била запалена вместо нея. Ето там.

– Той посочи към мястото на километър и половина от тях, където ивица опасни назъбени скали, известни като Главотрошачите, се простираше навътре в морето, заобиколена от пенещите се вълни на прибоя. – Голям огън на открито.

— Не разбирам – оплака се Керъл.

— Това се случило след гладната зима на 1883 – годината, когато изригва Кракатау. Следващото лято реколтата на много места по света се провалила, включително в Нова Англия. Ексмут гладувал. Намерението на групата било да примами кораб върху скалите и да го ограби. В едно отношение имали успех – британският параход „Пембрук Касъл“ бил заблуден от огъня и се разбил в скалите. Но в друго се провалили. Вместо богат товар на парахода имало пътници, според манифеста така наречените паднали жени от лондонските бордеи. Някои имали малки деца, други били бременни, тръгнали за ново начало в Бостън, където щели да се настанят в още непостроен приют за неомъжени майки.

— Историкът – измърмори Лейк. – Маккул. Това е проучвал.

Пендъргаст продължи.

— Не зная какво се е случило с пътниците, макар че се опасявам от най-лошото. Онова, което зная, е, че капитанът на този кораб е бил зазидан във вашето мазе. Без съмнение в опит да бъде измъчван, за да изкаже скривалището на корабните ценности.

— Мили боже! – промълви Керъл.

— Не разбирам – възкликна Лейк. – Защо са изкопали и махнали скелета след толкова години?

— Защото капитанът така и не разкрил къде се намират тези ценности. – Пендъргаст замълча и се загледа покрай Лейк в жестоките скали и неспиращия ревящ прибой. – Мародерите не знаели, че корабът и неговата мисия са финансирани от английска аристократка – лейди Елизабет Хъруел. Тя платила цялото начинание. И за да финансира този женски приют, който възнамерявала да изгради в Бостън, изпратила по кораба така наречената „Гордост на Африка“ – баснословно скъп комплект от рубини, които днес биха стрували няколко десетки милиона долара. Тя поверява грижата за тях на капитана. След като корабът се разбил в скалите, капитанът, който без съмнение видял сганта на брега и разбрал, че корабът е бил преднамерено подмамен към скалите, направил единственото възможно нещо. Нямало време да зарови скъпоценните камъни. Затова ги скрил на най-сигурното място, с което е разполагал.

Настъпи пауза.

— И къде е било това място? – обади се Лейк отново.

— Глътнал ги – отговори агентът.

— Какво? – възкликна Лейк.

— Дори след изтезания капитанът не разкрил тайната. – продължи Пендъргаст. – Неговите мъчители заподозрели, че на кораба има съкровище, но не научили, че се състои от рубини – камъни, не по-големи от хапчета. Неговите останки и скритото в тях богатство са дремали повече от век във вашето мазе. Местонахождението на трупа не било известно никому, освен на извършителите на първоначалното престъпление. Един ден в града дошъл историк, който търсел информация за „Пембрук Касъл“. В проучванията си за бъдеща биография на лейди Хъруел научил, че колекцията „Гордостта на Африка“ е била на кораба. Вероятно е споменал това… не, на когото трябва, който от своя страна събрал две и две.

— Две и две… – повтори бавно Лейк. – Мили боже… мисля, че вече знам накъде води това.