Линкольн Чайлд - Аленият бряг

— Къде са? А имало ли ги е изобщо? В документите пише, че не са намерени отломки. Деветдесетметров кораб не може да изчезне просто така.

Пендъргаст продължи да се взира навътре в морето към скалите с присвити очи, докато вятърът бръскаше русата му до бяло коса от челото. Ако беше разочарован, не го показваше. Най-накрая се обърна и погледна на север.

Нещо в неговата стойка и изражение я накара да застане нащрек.

— Какво има? – попита тя.

— Искам да се обърнеш бавно, направи го небрежно, за да не предизвикаш внимание или подозрение. И погледни към извисяващите се на север от Ексмут дюни.

Констънс прокара пръсти през косата си, протегна се с разиграно спокойствие и се обърна. Но нямаше нищо – само линия от голи дюни, покрити с тънък слой водорасли, полюшвани от вятъра.

— Нищо не виждам – обяви тя.

— Имаше силует – отговори след малко Пендъргаст . – Черен силует. Когато се обърна, той изчезна в дюните.

— Да проверим ли?

— Сигурен съм, че докато стигнем там, ще е изчезнал отдавна.

— За какво се притесняваш? Виждали сме и преди хора да се разхождат по брега.

Без да каже нещо, Пендъргаст продължи да се взира втренчено на север, но изражението му беше тревожно. След това поклати глава, сякаш искаше да прогони предположенията, които се въртяха из нея.

— Констънс – заговори той с тих глас, – ще те помоля да направиш нещо.

— Готово, стига да не е свързано с плуване.

— Би ли имала нещо против да останем тук известно време?

— Не, но защо?

— Ще проведа един сеанс Чонг Ран.

— Тук?

— Да, точно тук. Ще ти бъда благодарен, ако можеш да се погрижиш да не бъда безпокоен, освен ако и само тогава – се появи силуетът или който и да е друг горе на ония дюни.

Констънс се поколеба само за миг.

— Добре.

— Благодаря. – Пендъргаст се огледа отново, погледът му бе ярък и пронизващ, сякаш искаше да запечата в паметта си и най-малката подробност. Той коленичи. Зае се да изравнява камъчетата, накрая изрови малка вдлъбнатина за главата си и легна на брега. Стегна колана на дъждобрана, извади рибарската шапка от джоба си и я пъхна като импровизирана възглавница под тила си. След това скръсти ръце на гърдите си една върху друга като покойник и затвори очи.

Констънс го гледаше дълго време изучаващо. След това се огледа, забеляза един голям плавей, който стърчеше от пясъка на около три метра от тях, отиде до него и седна със скован гръб и изправен торс. Брегът беше напълно пуст, но ако наистина имаше наблюдател, който се върти наоколо, нещо в държането на Констънс щеше да му напомни на лъвица, която пази своя прайд. Тя остана застинала на място като Пендъргаст – две неподвижни фигури на фона на мрачното, ниско небе.

Специален агент Пендъргаст лежеше неподвижно на каменистия плаж. Макар очите му да бяха затворени, остро усещаше заобикалящата среда: ритъма на прибоя, миризмата на соления дух, камъчетата под гърба си. Първата му работа беше да изключи външния свят и да насочи тази острота навътре.

Със съзнателно усилие, отработено в дългата практика, той забави наполовина от нормалното дишане си и сърдечния ритъм. Лежа може би десет минути в стазис, изпълнявайки поредица сложни умствени упражнения, нужни, за да влезе в медитативното състояние Тян Ши Га – Прага на съвършената празнота – и да се подготви за онова, което го очаква, този момент започна много методично да отстранява всичко, което съставлява света около него. Град Ексмут изчезна заедно с обитателите си. Изчезна оловното небе. Студеният бриз вече не рошеше косите му. Океанът с неговите шумове и миризми също изчезна. Най-накрая изчезнаха Констънс и заобикалящият ги бряг.

Цареше мрак. Беше достигнал Стонг Па Нийд – състояние на чиста празнота.

Позволи си да остане в това състояние, да се рее сам в празнотата в продължение на цяла вечност, както му се стори, в тези извисени сфери на Чонг Ран, обаче всъщност не повече от четвърт час. Тогава започна много предпазливо да сглобява по обратен ред света, който бе разглобил. Първо каменистият бряг се разпростря на всички страни. След това над него се изви небосводът. После се появи морският бриз, но вече не беше лек ветрец, а виеща среднощна буря, изпълнена с плющящ дъжд, който боцкаше, като биеше по кожата. Последва го морето, което се носеше към брега с яростно бумтене. Накрая Пендъргаст се разположи на ексмутския бряг.

Това обаче не беше днешният плаж. Чрез сериозно интелектуално усилие агентът бе пресъздал в съзнанието си Ексмут от някога и по-специално от нощта на 3 февруари 1884 година.