Линкольн Чайлд - Аленият бряг

Сега, след като беше позволил на всичките си сетива да се върнат, той ясно осъзна заобикалящата го среда. В добавка към бурята забеляза едно отсъствие. На километър и половина в северна посока нямаше нищо освен мрак. Фарът не примигваше беше изчезнал в мрака. Но точно в този момент, когато езикът на светкавица разкъса небето, се показа блед каменен пръст, който стърчеше в гневната нощ.

Точно пред него се оказа друг източник на светлина. Пирамида във формата на тини [34] Конусовидна индианска шатра. – Б.пр. от клони, клечки и орлова папрат беше издигната на върха на дюна над бреговата линия и яростно пламтеше. По-малко от дузина силуети се бяха струпали около нея, сгушени в шинели. Макар да беше там само в съзнанието си. Пендъргаст все пак се отдръпна от огъня в успокоителната безопасност на царящия наоколо мрак. Чертите на мъжете, осветявани отдолу от пламъците, едва се различаваха, но всички излъчваха едно и също: суровост, отчаяние и жестоко очакване. Двама от мъжете, застанали пред огъня, държаха дебело одеяло. Трети човек, вероятно техният главатар, чиито тежки, доста зверски черти на лицето се сториха някак познати на Пендъргаст в светлината от огъня, държеше в едната си ръка стар секундомер, а в другата фенер. Отброяваше високо на глас секундите от нула до девет, после започваше отначало. На всеки девет секунди мъжете, стиснали одеялото, го държаха за две секунди настрани, откривайки за кратко светлината на огъня, преди отново да я скрият. Пендъргаст знаеше, че правят това, за да наподобят ритъма от девет секунди в работата на Ексмутския фар. На юг неясните форми на Главотрошачите се виждаха само като петна от кремави, блъскани от бурята вълни.

Рифът Главотрошачите. Нос Уолдън, където се – издигаше Ексмутският фар, беше прекалено близо до града. Ако корабът се разбиеше там, щяха да го забележат. Но разбил се върху Главотрошачите кораб… на юг от града, извън полезрението… Освен това отломките щяха да бъдат изхвърлени право върху тази част от бреговата ивица, съсредоточени на по малко място.

Като се изключи мъжът със секундомера, останалите около огъня говореха малко, а хищните им погледи бяха вторачени навътре в морето, проучвайки мрака. Вятърът виеше от северозапад, а дъждът се лееше почти хоризонтално.

В този миг се чу вик: някой беше съзрял в мрака навътре в морето мимолетна светлинка. Групата се скупчи напред, продължавайки да се взира. Един мъжете извади бинокъл от джоба на шинела си и насочи на северозапад. Настъпи миг на тревожно мълчание, докато гледаше във виещия мрак.

След това се чу вик:

— Момчета, това е параход!

Отново избухнаха викове, бързо прекратени от водача, който продължаваше да отброява със секундомера си, като внимаваше пламъците на огъня да повтарят точно ритъма на Ексмутския фар. Сега светлините на кораба започнаха да се виждат по-ясно, показваха се и изчезваха, докато той се бореше със силното вълнение. Сякаш електрически ток мина през групата: плавателният съд явно следваше посоката на лъжливия фар и се насочваше право към скалната верига на Главотрошачите.

Изпод шинелите се показаха пушки, мускети, пистолети, тояги и коси.

В този миг се спусна булото на здрача и брегът постепенно изчезна.

Когато мракът се вдигна, Пендъргаст откри, че се намира на мостика на парахода „Пембрук Касъл“. До него стоеше мъж, облечен в капитанска униформа, насочил неотклонно бинокъла си към светлината на брега. От дясната му страна стоеше кормчията, разгънал морска карта под сумрачната червена светлина на навигационната лампа. Инструментите му лежаха върху картата: успоредни линеали, пантограф, моливи. До него компасът беше съвсем малко открит от него се процеждаше само лъч светлина – мостикът беше колкото може по-тъмен, за да запазят нощното си зрение колкото може по-остро. От другата страна на капитана стоеше щурманът, който се бореше с щурвала в бурните води.

Атмосферата на мостика беше напрегната, но капитанът с пестеливите си движения и кратките си резултатни команди излъчваше спокойствие. Нямаше усещане за предстоящата катастрофа.

Във вътрешното си око Пендъргаст отстъпи в далечния край на мостика и забеляза как една следваща ги вълна се стовари върху кърмата. Черната вода се понесе напред, карайки парахода силно да се накланя при всеки удар. Помощникът се появи мокър до кости. На въпроса на капитана отговори, че парните машини работят добре, дъбовият корпус се държи.