Линкольн Чайлд - Аленият бряг

— Има съобщения за течове, но не са нещо, с което корабните помпи да не могат да се справят.

През това време капитан Либи беше свалил бинокъла, за да може да изслуша докладите на помощник-капитана и втория помощник. Първият помощник докладва, че лагът на хакборда е отчел скоростта на парахода като девет възела. Посоката е юг-югозапад, курс 190 градуса. Вторият помощник докладва дълбочината на водата, измерена с помощта на лота.

— Дванайсет клафтера! – изрева той, надвиквайки бурята. – Черупчесто дъно.

Капитан Либи не отговори, но на лицето му се изписа тревога. Отново вдигна бинокъла и го насочи към онова, което приличаше на Ексмутския фар.

— Продължавай да измерваш – След това се обърна към шурмана. Дръж неотклонно светлината откъм десния борд.

Пендъргаст разбираше от корабоплаване дотолкова, за да знае, че след като корабът се намира близо до брега и в голяма опасност заради бурята, непрекъснатото измерване на дълбочината е от жизнена важност. Няколко минути по-късно вторият помощник се върна с нови данни.

— Десет клафтера! – изкрещя той. – Скалисто дъно.

Капитанът свали бинокъла и се смръщи.

— Измери отново – нареди той.

Вторият помощник изчезна отново за кратко в бурята.

— Девет клафтера, скалисто дъно.

Всички на мостика знаеха, че „Пембрук Касъл“ гази три клафтера, или пет и половина метра под водната линия. Капитан Либи се обърна към щурмана за обяснение.

— Няма логика, сър! – надвика мъжът вятъра. – Според картата дълбочината трябва да е постоянно шестнайсет клафтера, а дъното пясъчно.

— Скалистото дъно означава плитки води – изстреля капитанът в отговор. – Или картата е сбъркана, или ние не сме по курса.

Щурманът, който работеше с пелоруса [35] Пеленгаторно устройство на компаса, независимо от всякакви източници на енергия, за определяне на посоката чрез визиране. – Б.пр. , един вид фалшив компас, визира светлината, после се зае трескаво с морските карти.

— Не може да бъде – измърмори той по-скоро на себе си, отколкото на останалите. – Просто не може да бъде!

— Шест фатома! – избумтя гласът на втория помощник. – Скалисто дъно.

Капитанът пристъпи към пелоруса и сам визира посоката.

— Мамка му – възкликна той, докато вдигаше бинокъла си, за да се взре отново трескаво в бушуващата буря, но сега не се виждаше нищо – дори светлината я нямаше.

— Пълен наляво – неочаквано нареди капитанът на кормчията. – Нова посока право на деветдесет градуса.

— Капитане – възрази първият помощник, – така ще изложим корпуса на вълните!

— Тъй да бъде – отговори Либи. – Изпълнявай! – Но кормчията вече въртеше щурвала, за да промени курса, а корабът потреперваше, докато завиваше.

Докато „Пембрук Касъл“ завиваше, откъм носа се чу вик:

— Прибой пред нас!

Капитанът рязко се завъртя и вдигна бинокъла си. Пендъргаст тихо се промъкна зад него. Там отпред смътно се виждаше бяло петно, което се полюшваше сред черните вълни.

— Рул пътен надясно! – изрева Либи. – Машина, пълен назад!

Заповедта беше предадена в машинното отделение по машинния телеграф, а кормчията се хвърли да върти щурвала, но корабът беше тежък, дълъг и имаше да се бори с вълни, които блъскаха перпендикулярно корпуса. Бялото петно стана по-ярко и внезапно проблесналият език на светкавица им откри накъде се бяха запътили — към рифа Главотрошачите.

— Невъзможно е да сме се отклонили от курса таткова много! – изкрещя щурмана.

— Пълен назад! – отново изкомандва капитанът, макар че работещите на пълна мощност машини разтърсваха палубата. Но хората на мостика и Пендъргаст виждаха, че вече е твърде късно: ужасните скали стърчаха от леещия се дъжд, заобиколени от разбиващите се в пяна вълни на прибоя…

… След това дойде разтърсващият удар, когато носът на кораба се блъсна с пълна сила в скалите. Огромна вълна се стовари върху фалшборда, нахлу през прозорците на мостика и отнесе първия помощник и щурмана в океана.

— Напуснете кораба! – извика капитан Либи на втория помощник. Екипажът по местата си, спуснете лодките. Първо жените и децата!

— Напуснете кораба! Екипажът по местата си! – заехтяха заповедите по веригата, докато екипажът се приготвяше да ги изпълни.

Сцената отново се разтвори в завеса от мрак. Пред вътрешното око на Пендъргаст се появи групата на плажа. Мъжете стояха ужасени и мълчаливи пред гледката на големия кораб на не повече от сто метра от тях, който се изкачи и се разби в скалите, блъскан от ревящите вълни. Корпусът му се строши, комините изпопадаха, от трюмовете се чуха приглушените взривове на парните машини, когато морската вода нахлу през счупения корпус. Силата на океана, далечните викове и писъци изглеждаха неразбираеми.