— Като гледам цялата тази дейност, предполагам, че мисловният ти преход е бил успешен – отбеляза тя сухо.
— Още малко и ще разберем.
Заби лопатата на мястото, където беше сондирал преди малко, и започна да копае, хвърляйки внимателно пясъка настрана. Продължи да копае, докато не направи дупка с диаметър около метър и половина, дълбока шейсет сантиметра. Щом завърши тази кръгла яма, започна да загребва по-дълбоко. Пясъкът беше влажен и рохкав, затова се копаеше леко. Няколко мига по-късно ръбът на лопатата се удари с глух звук в нещо.
Пендъргаст бързо остави инструмента настрана и клекна в дупката. Използва пръстите си да разрие пясъка, разкривайки няколко ръждясали парчета метал.
— Железни обръчи за укрепване на корпуса обясни той.
— От „Пембрук Касъл“?
— За съжаление. – Той се огледа. – В ретроспекция мястото изглежда очевидно, нали?
— Как тези железа са се озовали в дюните? Морето ли ги е изхвърлило тук?
— Не. Отломките на кораба са пренесени преднамерено тук и закопани. Или поне онази част, която е била изхвърлена от водата на сушата. Отливът е щял да отнесе навътре в морето онова, което не е било изхвърлено тук на брега.
Той копа още малко, измъквайки парчета желязо от пясъка, разтърсваше ги, за да ги почисти, и ги оставяше настрани. Лопатата разрови още парчета метал, някои закачени за изгнили парчета дърво, които някога са били част от обшивката на корпуса. И в този миг, когато лопатата потъна още по-дълбоко в пясъка, острието й срещна нещо друго, което издаде съвсем различен глух звук.
Пендъргаст отново се отпусна на колене. Констънс се присъедини към него и двамата внимателно изчистиха пясъка от мястото, където лопатата се беше ударила в нещо. Бавно се показа череп – малък светлокафяв. Темето беше смачкано навътре.
— Боже мили! – измърмори Констънс.
— На не повече от годинка – отбеляза Пендъргаст. Тонът му беше хладен, а гласът му сякаш идваше отдалеч. Двамата продължиха да изгребват пясъка с длани.
Показаха се още малки кости: ребра, таз, бедрени. До тях бяха струпани още черепи. Някои бяха малки, други големи. По всички имаше следи от наранявания с тъпи предмети.
— Трябва да оставим всичко както си е. Това е местопрестъпление – каза Пендъргаст.
Констънс кимна. Сега костите станаха толкова много, че образуваха здрав слой върху влажния пясък. Очевидно хората са били убити и заровени, а после върху им са нахвърляли корабните отломки. Пендъргаст извади от сака малка метличка и измете пясъка, разкривайки още кости. Малките, изглежда, са били натрупани едни върху други как да е, защото ги бяха нахвърляли на купчина, а големите бяха подредени успоредно.
Накрая на Констънс й дойде в повече. Без да каже и дума на агента, тя излезе от изкопа и се изкатери на върха на дюната, където, дишайки дълбоко, се загледа в студения, безчувствен и чужд океан.
Сержант Гавин се опита да си внуши, че това е просто друго местопрестъпление, подобно на тези на историка Маккул и Дана Дънуди. В същото време обаче беше толкова различно. Тук бяха безмилостните прожектори, които превръщаха нощта в ден, мъркащите генератори, ограденият с полицейска лента периметър, хората от криминалистиката и следствието, експертите по съдебна медицина и фотографите. Тук беше и следователят Малага от Лоурънс, мъж гигант, който се движеше с преднамерено изящество. Атмосферата беше твърде различна от онази, която Гавин беше усетил на предишните местопрестъпления – всеки си вършеше бавно работата, едва ли не колебливо, без обичайното бързане, защото убийството трябва да бъде разкрито. Имаше и нещо друго: екип от сериозни наглед мъже и жени от харвардската Катедра по антропология, които бяха опасали цялото място с координата мрежа от връв, здраво опъната, така че падината приличаше на гигантско табло за бинго. Техен началник беше доктор Форсайт, малък, спретнат, намусен господин с къса бяла коса и грижливо подстригана брада. Съдебните медици се стрелкаха напред-назад, за да се консултират с него, все едно той отговаряше за местопрестъплението. Може би в някои отношения беше така, защото неговите хора обработваха разкопките с малки метлички, зъболекарски инструменти и бояджийски четки, водейки бележки с лаптопи и таблети, като същевременно правеха безброй снимки.
В единия край стоеше началник Мърдок, месестите му ръце висяха покрай тялото, без да прави каквото и да било. Сержант Гавин тайно погледна към него. Началникът имаше замаян вид, подобно на елен, попаднал в светлините на фаровете. Промяната, която беше настъпила у него, беше забележителна. Преди седмица се перчеше наоколо самодоволен и се държеше като ченге от големия град, попаднало случайно тук в Ексмут. Сега беше блед, несигурен, дори изнервен. Удобното му феодално владение, бързо наближаващото му пенсиониране – всичко това беше поставено под съмнение.
Читать дальше