Линкольн Чайлд - Аленият бряг

Друг човек също се беше вторачил в тях: водачът на сганта. В едната си ръка стискаше пистолет, а в другата здрава тояга. Изражението на лицето му беше толкова ужасяващо, че за миг преходът на паметта беше рязко прекъснат и Пендъргаст се озова отново в настоящето, излегнат на чакълестия плаж. Констънс Грийн беше наблизо – статуя, която охраняваше пустия бряг.

Керъл Хинтъруасър пристъпи към входната врата на магазина си, „Вкусът на Ексмут“ и надникна навън през цепката между прозрачните завеси. Беше четири и половина, половин час оставаше до затваряне, но табелката „затворено“ бе обърната още преди деветдесет минути. Тя погледна наляво, после надясно главната улица беше тиха. Само неколцина пешеходци крачеха целеустремено напред.

Тихи стъпки се приближиха откъм задната част на магазина и тогава тя осъзна присъствието на Брадли Гавин зад себе си. Почувства как тялото му я докосва, после топлия му дъх във врата си, когато и той надникна през цепката.

— Има ли нещо? – попита той.

— Не. – Тя отстъпи крачка назад. – Внимавай, някой може да те види.

— Кой може да каже, че не съм дошъл да поровя из стоката?

— В затворения магазин? – Макар да бяха сами, тя усети, че шепне.

— Исках да попитам къде беше това момиче, Флавия, през цялото време?

— Долу в мазето. Прави инвентаризация. Не е чула нищо – погрижих се за това.

— Мислиш ли, че подозират нещо?

— Не знам – отговори тя. – Винаги сме били предпазливи, но Ексмут е малко място. – Отиде до редицата електрически ключове и изгаси лампите.

Помещението потъна веднага в сумрак, осветявано единствено от сиянието на облачното небе.

Настъпи кратко мълчание. После Гавин каза:

— Права си. И всички скорошни събития: кражбата на виното на Лейк, душенето на агент Пендъргаст наоколо, убийствата и Тайбанеските знаци никога не е било толкова зле. Все едно живееш под микроскоп. Дядо ми обичаше да казва: „Ако хвърлиш достатъчно голяма мрежа, никой не може да каже какво ще извадиш“. Както каза, градът е малък. Убийствата нямат нищо общо с нас, но някой може да открие… съвсем случайно.

Керъл кимна.

— Добре, значи сме на едно мнение, нали?

— Да. Не може да продължава така още дълго. Трябва да бъде направено, и то колкото може по-бързо. Така е най-добре.

В сумрака тя го хвана за ръцете.

Гавин беше гледал в краката си, докато говореше. Сега вдигна глава и отвърна на нейния втренчен поглед.

— Нали знаеш, няма да ни е лесно.

— Знам.

Двамата останаха дълго така, без да помръдват. След това Керъл стисна ръката му.

— Ти тръгвай, аз ще поостана и преди да си тръгна, ще кажа на Флавия да заключи, щом свърши долу.

Той кимна, изчака я да отключи вратата и после, оглеждайки улицата нагоре-надолу, се измъкна навън.

Отвътре, скрита зад ленените занеси, Керъл го гледаше как крачи надолу по главната улица. Без да мърда от мястото си, изчака да минат пет минути, после още пет. След това тя също излезе от магазина и тръгна по посока на морския фар.

За Констънс първите признаци, че Пендъргаст се е върнал от пресичането на мисловните граници, беше потрепването на крайниците му, изпружени върху чакълестия бряг. После отвори очи. Макар че бе лежал неподвижно толкова дълго, по-дълго от всеки спящ човек, очите му бяха запазили своя блясък на най-напрегнато съсредоточаване.

— Констънс, колко е часът? – попита той.

— Четири и половина.

Той стана, изтръска песъчинките от палтото си, после вдигна сака и металотърсача. Остана известно време на мястото си, сякаш се опитваше да се ориентира. След това й махна да го следва и – закрачи навътре в сушата от чакълестия бряг в северозападна посока, успоредно на рифа Главотрошачите, който стърчеше отдясно. Вървеше с бързи, целеустремени крачки. Тя отбеляза, че вече не спира да провери данните на джипиеса или да погледне в картата.

Двамата продължиха заедно до мястото, където брегът свършваше в издигащ се хълм, покрит с трева и борови храсти. Изкачиха се на върха и Пендъргаст започна да се оглежда. Нататък се простираха дюни, закотвени с трева и ниски храсти, които образуваха поредица широки пясъчни дерета, широки около петнайсетина метра. Миг по-късно той се спусна в най-близкото. Остави сака на дъното му.

— Какво ще правим тук? – попита Констънс.

— Ако някой е искал да зарови нещо – тук би било идеалното място. – След тези думи бръкна в сака и извади тънка разтегателна метална сонда, която разтегна до пълната й дължина от метър и половина. Започна да дупчи пясъка в дъното на падината, вкарвайки металната сонда на различни места, докато се движеше равномерно от единия край на дерето до другия. После отново се изправи и извади от сака малка сгъваема лопата.