Линкольн Чайлд - Аленият бряг

— Не, не, просто винаги съм се обличала така. – Констънс изведнъж осъзна, че поне за екскурзии като тази се налага да положи усилия и да осъвремени гардероба си.

— Добре де – продължи Керъл, забелязала чантата от кожа на соленоводен крокодил, закачена за стола на Констънс, – поне чантата ви е модерна. „Ермес Бъркин“, нали?

Констънс кимна.

— Прекрасна е. Вероятно струва повече от цялата тази сграда.

Може би не беше толкова добра идея да я вземе със себе си. Беше подарък от Пендъргаст за последния й рожден ден. Наистина, когато ставаше дума да общува с външния свят, нищо не успяваше да направи както трябва.

— Чаят е почти готов – обяви Керъл и посочи каната с накиснатата цедка яйце за чай. – Това е моята специална смеска – „Ексмутски чай“. Вземете си хляб и мармалад.

— Благодаря, много сте мила.

— Нещо подобно, хубаво е да можем да си побъбрим.

Констънс си взе филийка пресен домашен хляб, след това я намаза с масло и малко мармалад, не беше яла цял ден.

Хинтъруасър разля чая и добави щедро мляко и захар.

— Радвам се, че ви срещнах. Чухте ли за… ъъъ… неприятните думи, които си размениха господин Пендъргаст и господин Пърсивал?

Тя отпи.

— Да, чух.

— Искам да знаете колко зле се почувства Пърси заради това. Вярно е, че напоследък трудно продава произведенията си – знаете как се променят вкусовете и е малко чувствителен на тази тема, не е имал намерение да избухва. Сега осъзнава, че един следовател трябва да задава въпроси, да проверява от всяка гледна точка, да рови в миналото на всички. Дори и в моето, което за съжаление не е от най-чистите имам гадно петно в досието си. Представете си – магазинна кражба! Тя се изсмя.

Констънс имаше усещането, че жената иска да бъде попитана за тази кражба, но остави този момент да отмине.

— Ако аз бях на мястото на агент Пендъргаст, също щях да оглеждам от всички страни. Проблемът е, че Пърси е горд човек. Затова се нагърбих да ви помоля да кажете на агент Пендъргаст колко неловко се чувства заради случилото се. Би искал да окуражи агент Пендъргаст да продължи да разследва кражбата на виното и се надява, че няма да позволи на тези убийства, колкото и да са ужасни, напълно да го отклонят от първоначалното му намерение.

— Мога да ви уверя, че здраво работи по вашия случаи каза Констънс. – Тя не влезе в подробности. По своя безмълвен начин нейният попечител беше изяснил, че състоянието на разследването няма да се обсъжда с никого, докато той не сметне, че е време.

— Много се радвам. Второто убийство наистина хвърли града в паника, не бях виждала подобно нещо. Началникът направо не е на себе си. За щастие имаме сержант Гавин, който може да запълни празнината. Както и да е, научих, че Пендъргаст е чул убийството, докато е бил в тресавището.

— Откъде знаете?

— Клюките тук се разпространяват бързо. Колкото са по-мрачни или пикантни, толкова по-бързо се разнасят.

— Разбирам.

— Колко ужасно. – Хинтъруасър потрепери. – По това време Пърси и аз бяхме на концерт на класическа китара в Малката червена черква. Пърси обича музика за класическа китара и беше поканил музиканта от Бостън като част от поредицата Ексмутски есенни концерти. Нали разбирате, той е в управителния съвет.

Констънс използва водопада от думи, за да си вземе още една филийка и да я намаже с масло.

— Чудя се как успявате да поддържате такава стегната фигура – подхвърли домакинята и се засмя. Констънс отпи глътка чай, после остави чашата на място.

— Изглежда имам свръхактивен метаболизъм.

— О, колко хубаво би било да съм отново младо момиче – въздъхна Хинтъруасър, докато доливаше чашата на гостенката си.

Чу се дрънчене на звънче и някои влезе в магазина.

— Клиент! – каза Хинтъруасър и стана. – Това се случва толкова рядко, че може би трябва да го препарирам и изложа на показ! Тя отиде към предната част на магазина, а през това време Констънс довърши своя чай. Клиентът бързо си напазарува. И в този момент като по поръчка колата, която странноприемницата използваше, за да вози гостите си из града, един „Буик Спешъл“ V8 от 1936 година, спря до бордюра.

— Вашата кола – отбеляза Хинтъруасър, която взе нещо от полицата и то пъхна в ръката й. Беше кутийка с чаени пакетчета. – Ето нещо малко за спомен – моята смеска „Ексмутски чай“.

— Благодаря.

— Няма защо. Аз ви благодаря, че се отбихте. – Хинтъруасър отново й стисна ръката. – Надявам се, че няма да забравите молбата ми. Имам предвид да разговаряте с агент Пендъргаст.