Линкольн Чайлд - Аленият бряг

— Това ми се струва малко пресилено.

— Не и ако научиш кой е бил този човек: господин на име Уоринър Е. Либи.

— Научил си името на човека?

— Точно така. – Пендъргаст изглеждаше необичайно доволен от себе си. – Уоринър Е. Либи е бил – капитан на „Пембрук Касъл“. Бил е на четирийсет, роен в Барбадос, израснал в Ню Йорк и Лондон. Бил е дете на африканец и мулатка, ако използвам злополучното определение от онова време.

Констънс се вторачи в него.

— Това наистина е забележително.

— Човекът, който най-вероятно ще знае мястото на всичко ценно на борда, е капитанът. Лесно беше да определя неговата самоличност. Знаех възрастта и расовите характеристики на нашия скелет. Те отговаряха. Много проста работа. – Той отпи от калвадоса си. – Във всеки случай, ако Либи е бил измъчван, за да издаде мястото на ценностите, пренасяни с кораба, това ни казва нещо много важно: корабът не се е губил в морето, защото в такъв случай те щяха да изчезнат заедно с него.

— Значи корабът се е подслонил в пристанището на Ексмут?

— Не, пристанището е било прекалено плитко. Това е бил параход, дълъг деветдесет метра, и с газене пет метра и половина.

— Какво се е случило с него?

— Мисля, че са го разбили край ексмутския бряг, където има много предателски пясъчни плитчини и подводни скали.

— Чакай малко. Разбили… преднамерено?

Пендъргаст кимна.

— Да, преднамерено.

— Кой?

— Някои от градските обитатели.

— Как са успели градските обитатели да разбият кораб в морето?

— В съучастие с пазача на фара. Номерът е добре известен. Изгаси светлината на фара и запали огън на брега на място, където корабът ще налети на скали. После градските обитатели ограбват кораба и прибират всичко изхвърлено на брега. Ако корабът е заседнал, обирджиите не само са имали време да разтоварят голяма част от товара, но и да задигнат парите, ако са знаели къде са скрити. В онези дни корабите често са пренасяли кюлчета и пари и са имали специални скривалища за подобен товар.

— А какво се е случило с оцелелите?

— Тъжен въпрос.

Мина известно време, преди Констънс да заговори отново:

— Значи смяташ, че корабът е бил нарочно подмамен да се разбие. През 1884 година е гладът в Ексмут и хората са били отчаяни. Преминаващ кораб, който може да носи ценности – вероятно изкушението е било твърде силно за гладуващия град. Грабителите са измъчвали капитана, за да научат скривалището, преди да го зазидат.

— Браво, Констънс!

— Но защо да се връщат след сто и петдесет години, за да вземат скелета на капитана? Нима определена група хора се е опитала да скрие това старо престъпление, като вземе скелета?

— Съмнявам се, защото въобще не е съществувала опасност скелетът да бъде открит.

— Защо тогава са поели риска да го вземат?

— Защо наистина?

В помещението се възцари мълчание, преди Пендъргаст да продължи:

— Маккул е бил два пъти в Ексмут. Той идва и скелетът е откраднат. Връща се и го убиват. Вероятно е говорил за нещо по време на първото си посещение. Нещо, което някои от градските жители, които са знаели за зверството, извършено срещу „Пембрук Касъл“, са дочули. Това е предизвикало кражбата на скелета. Когато Маккул се връща, го убиват, за да му запушат устата и да не разкрие онова, което е узнал. Когато открием чрез дедукция какво е научил Маккул, ще узнаем и точната причина скелетът да бъде откраднат.

Пендъргаст замълча. Цепениците в камината пукаха. Констънс не можа да потисне усещането за доволство, че е успяла да помогне още на Пендъргаст в неговата дедуктивна работа. Тя отпи поредната глътка от калвадоса.

През това време той продължи:

— Да се заемем с второто заплетено кълбо в този случай: Тайбанеските надписи. Списъкът на хората, имали достъп до документите в Историческото общество, който ти ми даде, беше много интересен.

— Защо?

— В него има двайсет и четири имена. За двайсет и три от тях успях да установя, че принадлежат на истински хора всички новоезичници. Имаше едно обаче, което не се появяваше в разните списъци с членове новоезичници и звучеше като измислено.

— Така ли?

— Някой си господин Уилям Джонсън. Прекалено често срещано, за да е истинско. Не мислиш ли?

— Не звучи много истински.

— Когато се свързах с твоята приятелка госпожа Джоб и се възползвах от забавната ти история за амишката, която търси сестра си, успях да открия, че нашият господин Уилям Джонсън е заснет от охранителна камера. След малко дружеско убеждаване тя се съгласи да ми изпрати негова снимка.