Прилежното търсене извади наяве още един от Тайбанеските символи:

Обяснението беше Indevitatus, което означаваше неизбежно“, „неименуемо“, „надвиснало“.
Започна със засилен интерес да рови из текста страница след страница. Към края попадна на още два символа.

Първият беше знакът за демон, известен като Форас, и Констънс си преведе наум латинския текст:
Тридесет и първият дух е Форас. Той се явява във формата на силен мъж с истински човешки форми, може да даде на хората разума как да знаят достойнствата и отровите на всички билки. Той преподава Изкуствата на Закона във всичките им части. Ако е поискано, прави така, че хората да живеят дълго и да избягват разкриването на тяхната злина. Това е неговият печат.
Знакът беше същият като в Тайбанеските надписи. Другият символ, които отговаряше на едно от изображенията, беше на демон, наречен Моракс, а обяснителният текст в превод гласеше следното:
Морокс е велик и могъщ принц на мрака и когато приема формата на човек, показва кучешки зъби, голяма глава като на обезобразена човекоподобна маймуна и влачи подире си сатанинска опашка. Той хитрува великолепно, предизвиква похотливост и си ляга с всяка жена, която пожелае. Изпитва голяма жажда за човешка кръв и гуляе с вътрешностите на онези, които убива. Неговият печат е следният:

Тайбанеските надписи, както тя ги разбираше, а и както трупът на Маккул свидетелстваше, представляваха серия от пет символа. Четири имаха съответствие в тази книга: очевидно това бяха аватарите на четири демона.
Към края на книгата случайно попадна на последния символ от Тайбанескити надписи:

Надписът на латински гласеше: Errantem Locus, което означаваше „странстващо място“.
Констънс вдигна очи от ръкописа. Имаше още много за разшифроване. Но вече беше сигурна в едно: Тайбанескити надписи бяха истински. Въобще не бяха дело на луд фантазьор. Били са създадени от някой, истински посветен на сатаната и преклонението пред черните изкуства.
Сержант Гавин отново беше на щурвала на скифа, когато прииждащият прилив понесе лодката напред и още по-навътре в соленоводните тресавища. Пендъргаст пак седеше на носа, поглеждайки в картата, и единствените му движения бяха да показва с ръка посоката и да ги води нагоре по безбройните канали.
Гавин се запита, какво, по дяволите, търси отново из тресавищата. Но не каза нищо, защото осъзна, че човек като Пендъргаст просто прави онова, което иска, без обяснения, извинения или оправдания. Въпреки това беше уверен, че гонят вятъра. Струваше му се очевидно, че убийствата на историка и адвоката са банални. Най-вероятно дело на наркомани, опитали да прикрият обирите със символи, познати на поне неколцина от местните, които знаеха историята за Тайбанеските надписи. Пендъргаст му беше разказал някаква глупава история за търсенето на Сивия косач. Но когато погледът му се спираше на обемистия металотърсач, който стърчеше от полузатворения сак, се питаше какво ще прави Пендъргаст с него?
Ръката посочи и Гавин зави. От време на време му се приискваше Пендъргаст да не беше настоявал той да управлява лодката. Имаше достатъчно други, които можеха да го правят. Но Пендъргаст беше поискал специално него и след като аутопсията на Дънуди нямаше да се проведе по-рано от утре, началникът се бе съгласил.
Този път бяха кой знае къде из тресавищата. Те ги заобикаляха отвсякъде. Всичко, което се виждаше около тях, беше блатна трева под сивото небе на късния следобед.
Пендъргаст вдигна ръка и с жест показа на Гавин да затвори дросела. Той се подчини и остави двигателя да работи на празни обороти. Лодката продължи да се носи по течението.
— Сержант Гавин, май сме направили погрешен завой.
Гавин сви рамене.
— Джипиесът е при вас. Аз отдавна не мога да се ориентирам къде сме.
— Един момент. – Пендъргаст се зае с джипиеса, поглеждайки картата, и пак отначало: отново първо уреда, после картата.
— Трябва да се върнем.
Читать дальше