Линкольн Чайлд - Аленият бряг

Пендъргаст наклони глава.

— Това ще свърши работа.

Сайлъс изчезна в кухнята, после се върна с бутилка бърбън и две чаши. Остави ги на масичката за кафе и напълни първо едната, после другата.

— Господин Сайлъс, много съм ви задължен – каза Пендъргаст, взимайки чашата си.

Домакинът отпи малка глътка.

— Значи бяхте там да разследвате убийството на онзи историк?

— Точно така.

Пендъргаст извади картата и я разтвори на близката маса.

— Моля, отбележете мястото, където бяхте, когато чухте писъка, и посоката, откъдето смятате, че е дошъл.

Сайлъс придърпа картата към себе си и се наведе над нея с намръщено чело.

— Бях ето тук в гората, а писъкът дойде от тази посока. – Той плъзна пръст по картата.

Пендъргаст си отбеляза нещо. Пръстът на Сайлъс лежеше върху част от конуса, който той беше начертал преди това върху картата.

— Това ще помогне при търсенето на трупа. – Той нави картата. – Чували ли сте слухове, че някой живее в тресавищата?

— Нищо определено. Но ако се опитвам да избягам от закона, това е мястото, където бих отишъл.

Пендъргаст отпи глътка бърбън.

— Господин Сайлъс, споменахте, че семейството ви е тук вече двеста години. Сигурно знаете много за местната история.

— Ами никога не ме е било много грижа за генеалогия и подобни неща. В онези години Дил Таун е бил негърският квартал в покрайнините. Там живеели най-вече семейства на китоловци. Но не били само негри. Имало и мнозина от Южните морета таитяни, полинезийци, маори. Аз самият съм почти половин маор. Маорите били най-добрите харпунджии на света. Някои от капитаните имали жени от Южните морета и семейства, които качвали на борда по време на дългите пътувания. Оставяли ги в Дил Таун, преди да поемат за Бостън при белите си семейства. Когато тръгвали отново на плаване, просто ги взимали. Той поклати глава.

— Значи вие сте потомък на първите заселници на Дил Таун?

— Така е. Както вече казах, аз съм колкото маор, толкова и африканец. Моят прадядо имал страхотни племенни татуировки. Поне така ми разказваше баба.

— Разбрах, че повечето афроамериканци напуснали Дил Таун след линча, който бил извършен там.

Сайлъс отново поклати глава.

— Било ужасна работа. Ужасна. Разбира се, мъжът бил невинен. Това обаче нямало значение за групата, която го обесила. След случилото се хората от Дил Таун решили, че това не е добро място да гледат семействата си. Благодарение на китоловството имали пари да се махнат и повечето го направили. Някои стигнали само до Ню Бедфорд. Други чак до Чикагските кланици.

— Но вашето семейство е останало.

— Ами дядо ми изгубил дясната си ръка, с която хвърлял харпуна, при злополука и така започнал билковия бизнес. Този район е пълен с билки, особено куче грозде, което расте навсякъде тук. Среща се много често там, където някога е бил Олдъм. Не можел да пренесе това умение в голям град като, да речем, Ню Бедфорд. Така сме останали. Само сме се изнесли от града надолу по пътя и ето ни тук. Той разпери ръце.

— Сам ли живеете?

— Имах жена, но си замина. Каза, че се чувствала твърде самотна. Мен самотата напълно ме устройва през по-голямата част от времето, но винаги се радвам да се запозная с някой различен. Веднъж седмично се отбивам в бара и странноприемницата, за да си пийна, да хапна пържени миди и да поиграя на домино с приятели.

Пендъргаст стана от люлеещия се стол с чашата в ръка, отиде до прозореца и се вторачи в мрака на югозапад към тресавищата.

— Ще ви бъда много благодарен, ако сега ме закарате в града. Но преди това имам още един въпрос. В тази група, която споменахте, кои са били?

— Никой не знае. Местни хора, но маскирани. Ще ви кажа това: дядо ми разказваше, че в миналото в Ексмут е имало лоши хора. Не само лоши хора, а наистина зли. Казваше, че били като в онази история за Сивия косач: типове, които искали да създадат свой собствен ад.

— Сигурен ли сте, че не е бил гмуркач? – попита началник Мърдок. – Крясъците им понякога наподобяват човешки.

Сержант Гавин, който седеше на кърмата на полицейския скиф с ръка на шурвала и го управляваше през Ексмутския залив към тресавищата, изстена. Дори сега, толкова смачкан, Мърдок успяваше да се прояви като задник. Но Пендъргаст, седнал най-отпред като някаква странна черна носова корабна фигура с разгънатата карта в ръка, изглежда не му обръщаше внимание.

Следваха ги още две лодки, оборудвани с радиостанции. Заради гъстата облачна покривка единствените признаци за изгрев бяха слабите сиви петна светлина на източния хоризонт. На Мърдок му беше отнело повече време, за да събере групата, отколкото на Гавин му се щеше – неверието на началника в експедицията си личеше още от началото. Сега вече наближаваше седем сутринта и лодките пухтяха по главния плавателен канал на река Ексмут. През нощта температурата беше палнала докъм четири градуса и тук, при тресавищата, беше още по-мразовито, отколкото навътре в сушата. Приливът беше в най-високата си точка и водата беше в застой от двайсет минути. Това не им предоставяше много време, преди да започне отливът и водата да тръгне да се отича от соленоводните тресавища с нарастваща скорост. Като малък Гавин беше изкарвал джобните си пари с копаене на миди в тресавищата. Затова изпитваше здравословно уважение към тяхната отдалеченост, плашещо усамотение и объркващите течения на приливите и отливите, които, ако човек не внимаваше, можеха да го изненадат в гръб. Живо си спомняше как беше прекарал цяла нощ на едни от островите, защото бе изгубил броя на приливите и отливите.