Линкольн Чайлд - Аленият бряг

Скоро блатната трева отстъпи място на кална плитчина, широка около четиристотин метра. През нея се висше малък воден канал – толкова оставаше при отлив.

Пендъргаст рискува да стъпи на плитчината и краката му затънаха в калта. След осем минути беше завършил трудния преход до другата страна, където се простираше един от тресавищните острови. Разнебитена табела, избеляла от времето, обявяваше, че напуска границите на резервата.

Продължи нататък през блатна трева и кални плитчини. Сега водата на отлива беше застинала и скоро щеше да започне приливът. Тук приливите и отливите бяха големи – с повече от три метра дълбочина. Разполагаше с около два часа преди да бъде отрязан от нахлуващия океан: каналите щяха да станат твърде дълбоки, а теченията прекалено силни, за да може да ги прекоси.

Дълбоко, дълбоко навътре в тресавищата, по средата на отдалечения остров, попадна на тунел през тревата, който не беше животинска пътека. Той клекна, приближи тънкото фенерче ниско до земята и го включи, за да огледа за следи. Почти веднага видя човешки отпечатък, оставен от нещо, което приличаше на грубо подковани с цинтове ботуши. Някои от кабарите бяха износени, а други направо паднали. Отпечатъкът беше скорошен на не повече от два-три дни.

Той разгъна картата и отбеляза мястото на пътеката, след това тръгна бавно по наподобяващия тунел проход в тревата. Той криволичеше и след около километър и половина свърши при една кална плитчина в края на тресавищния остров, където всички следи бяха заличени от теченията, предизвикани от приливите и отливите. Оттатък плитчината се виждаше къде продължава тунелът в тревата. Пендъргаст се обърна и сега тръгна към центъра на острова. Картата от Американската агенция за геологически изследвания, с която се беше консултирал, сочеше район с малко по-висок терен, отколкото в далечния му край: само деветдесет сантиметра по-висок, но деветдесет сантиметра в зона на прилив бяха нещо важно. Той пое по друга права линия през блатната трева, която тук беше по-висока и гъста – почти метър и осемдесет, смесена с папур, който беше започнал да губи своя пух. Там, дето папурът свършваше, земята се издигаше почти неусетно.

Пендъргаст се зае да обикаля издигнатия участък, след това започна да го прекосява напред-назад, все едно караше косачка. На всеки няколко минути спираше, клякаше в гъстата трева и оглеждаше меката земя. В един момент отново подуши миризмата на огън от дърва, което отбеляза на картата с друга линия, изтеглена срещу посоката на вятъра.

Двете линии, които беше изтеглил, се пресичаха в точка на около три километра и половина от мястото му.

Той отново започна да се движи, все едно коси трева, и не спря да го прави почти цял час в пълна тишина. След това близо до центъра на тресавищния остров откри плосък камък, който стърчеше от слоя кал. Извади го и започна огледа: износено парче шисти. В калните плитчини камъните не са естествено явление. След като го върна на място, въведе местоположението му в ръчния си джипиес. Сега започна да се движи в по-тесни кръгове и намери тук-там още камъни. Продължи да въвежда местоположението на всеки от тях в джипиеса. Работи още толкова, колкото сметна за разумно с оглед на това, че времето изтича и приливът скоро ще нахлуе, прибра джипиеса и картата и се устреми право към мястото, откъдето бе тръгнал.

Беше минал не повече от три метра, когато неочаквано чу звук: ужасен, призрачен, проточен писък, който заеча над огромното тресавище. Пендъргаст беше чувал подобен звук и преди. Определено беше неповторим и човешки, пълен с изненада и неверие, след това болка и накрая смъртен ужас.

Беше вопълът на човек, когото убиват.

Писъкът заглъхна в нечленоразделно стенание, което сякаш се разтвори във въздишките на нощния вятър из блатната трева. Пендъргаст замръзна на мястото си. След малко отново провери посоката на вятъра, коленичи, извади картата, бързо я разви и очерта върху нея тесен конус, който сочеше в приблизителната посока, откъдето бе долетял звукът. Изглежда беше на средно разстояние, донесен от вятъра, но въпреки това недалече: може би осемстотин метра и дори по-малко. Това щеше да разположи убийството – той не се съмняваше ни най-малко, че е убийство – в най-недостъпната зона на ексмутските тресавища: лабиринт от канали, кални плитчини и застояли мочурища с гнили папури.

А това беше и районът, откъдето бе дошла миризма на огън от дърва.