Линкольн Чайлд - Аленият бряг

Той се понесе бързо като змия, разтваряше трета с ръце, докато крачеше и се движеше със скорост, съобразена с нуждата от безопасност и пазене на тишина. Стигна до друга пътека – тунел в тревата. Беше по-тесен, но също човешко дело, и скоро агентът се озова на края на друга кална плитчина. Сега обаче приливът бързо нарастваше. Черна вода течеше към вътрешността и онова, което беше малко поточе в тесния канал, се бе превърнало в прииждаща река, широка шест метра, и продължаваше да расте. По пътя си влачеше листа, пяна и плавеи. Облаци се плъзгаха пред издутата луна.

Той спря, за да обмисли положението. Приливът се покачваше бързо, а между него и приблизителното място на убийството лежаха много канали и течения. Дори да успееше да стигне до мястото, щеше да му отнеме поне час и по това време вече щеше да е в капан, без да може да се върне, докато не дойде отливът. След най-малко шест часа. Липсваше му всякаква информация за жертвата, убиеца, местната география и обстоятелствата. Намираше се в крайно уязвимо положение: щеше да е неблагоразумие и дори безотговорно да бърза сляпо към звука.

Пендъргаст се върна обратно в подслона на тревата и провери мобилния си телефон – можеше да се окаже, че е попаднал на някой район с разсеян обхват. Нямаше късмет. Проучи картата. Беше важно да си тръгне и да съобщи колкото може по-бързо за престъплението. В момента се намираше далеч навътре в тресавището и най-краткият път навън беше не да се върне по стъпките си, а да се отправи в противоположната посока към вътрешността и гората, известна като Държавната гора „Крал Марк“ [25] Марк е крал на Керноу в Корнуол и според легендата за крал Артур чичо на Тристан. – Б.пр. . Според картата през гората минаваше междуселски път – черният път между Дил Таун и Нюбърипорт.

Това беше най-късият път навън от тресавищата и до телефон.

Пендъргаст прибра картата, определи посоката и тръгна, преминавайки от бърз ход в равномерен постоянен бяг. След около четиристотин метра стигна до друга кална плитчина, която бързо изчезваше под покачващите се води на прилива. Влезе и закрачи през студената вода, която вече беше дълбока около метър и двайсет и скоро щеше да стане двойно толкова, борейки се с непрекъснато усилващото се течение. Продължи по този начин, ориентирайки се по лунната светлина, докато накрая не видя в края по-светлото на цвят тресавище черната линия на дърветата. Най-сетне стигна до последния приливен канал, в който водата вече се пенеше. Влезе и бързо откри, че е прекалено дълбока, за да я изгази. Щеше да се наложи да плува.

Върна се на брега и разкопча високите до гърдите ботуши. Те щяха да се окажат смъртоносен капан, ако се напълнят с бързо течащата вода. След като хвърли настрана ботушите, нави картата и другите неща, загърна ги в парче мушама, вдигна го над главата си и навлезе в течението. Този канал беше широк десетина метра и веднага щом краката му се откъснаха от дъното, водата го подхвана и понесе бързо край другия бряг. Пендъргаст риташе и загребваше с една ръка и след минута борба с течението успя да напипа дъното с крака и изгази останалата част до брега. Най-накрая стигна до подкопан бряг, над който се извисяваха борове и оголени коренища, той се изкатери, седна да си почине под дърветата и да почисти краката си от калта. Спорел картата пътят заобикаляше тресавищата и влизаше в Дил Таун на около шест и половина километра от тук – разстоянието, което Пендъргаст можеше да вземе за час с бързо ходене. И още четиристотин метра от Дил Таун до центъра на Ексмут.

Той стана и тръгна между дърветата. Пътят вероятно беше на десетина метра от тук и нямаше как да го пропусне. Но самата гора беше тъмна и дънерите на дърветата бяха обрасли в шубраци, а по стволовете пълзяха шипки, задушаваха ги и ги убиваха, оставяйки подобни на скелети клони да стърчат към нощното небе. Гората кънтеше от крякането на жаби, бръмченето на нощните насекоми и от време на време от смразяващия кръвта крясък на бухал. Пендъргаст продължи, заобикаляйки един шипков храст, и излезе на полянка, изпъстрена от петна лунна светлина.

Там замръзна, защото изведнъж тези звуци на нощната гора спряха. Може би причината беше неговото появяване, а може би нечие друго присъствие в гората. След малко продължи и пресече полянката, сякаш нищо не се е случило. В другия край навлезе в гъст шипков храсталак и в най-гъстата му част спря отново. Вдигна няколко камъчета и запрати първото три метра напред, след малко второ, вече шест метра напред, а третото на девет. Всяко от камъчетата вдигаше лек шум, симулирайки придвижване през гората.