Линкольн Чайлд - Аленият бряг

Вместо да продължи, агентът зачака приклекнал и неподвижен в черния мрак на дърветата. Скоро започна да чува слабите шумове на своя преследвач. Той се движеше на практика безшумно – рядко умение в гора, толкова гъста като тази. Пендъргаст видя на сенчестата полянка да се появява мъжка фигура – направо гигант. – който се плъзна през откритото пространство с ловна двуцевка. Когато мъжът наближи, агентът се стегна и зачака. И щом преследвачът навлезе в мрака под дърветата, се изправи, блъсна цевите на пушката нагоре, като същевременно му нанесе удар в тялото, ниско и отстрани, с рамото си. Двете цеви и изгърмяха едновременно с ужасен трясък, мъжът падна, а Пендъргаст го възседна и опря своя „Лес Беър“ 45 в ухото му. Върху тях започнаха да падат венчелистчета и шипки.

— ФБР – прошепна Пендъргаст. – Не се напрягайте.

Мъжът се отпусна. Пендъргаст стана, хвана пушката за цевите и я остави настрана, след това слезе от мъжа.

Той се претърколи и застана на колене.

— Кучи сине. ФБР, а? Дай да видя значката.

Появи се портфейлът с картата и значката.

— Какво правите тук?

— Работя отговори мъжът и вие току-що съсипахте целия ми нощем труд. – Той посочи към цветята и горските плодове, пръснати по земята от спуканата найлонова торба. – Имам право да работя тук. Моето семейство населява тези земи от двеста години.

Портфейлът със значката и картата изчезна отново в джоба на агента.

— Защо ме следвахте?

— Чух писък, после видях някакъв шантав копелдак, покрит с кал, да се промъква из гората ми, и то само два дни след като човек беше убит и нарязан на не повече от осем километра от тук. Разбира се, че ще последвам такъв човек и ще го попитам каква работа има тук.

Пендъргаст кимна и прибра свои „Лес Беър“.

— Моите извинения, че разсипах цветята ви. Виждам, че това е Atropa belladona. Смъртоносното куче грозде. Да нямате намерение като съпругата на Клавдий [26] И двете съпруги на император Клавдий – Месалина и Агрипина са известни отровителки. – Б.пр. да отровите някого?

— Нямам представа кой е Клавдий, нито проклетата му жена. С тях снабдявам билковия аптекар. Той прави от тях тинктури, отвари и прахчета. Ако искате да знаете, все още се използва като съставка при стомашно-чревни разстройства. В тази гора е пълно с тях.

— Значи сте ботаник?

— Аз съм просто човек, който се опитва да си изкара прехраната. Сега мога ли да стана?

— Разбира се. Още веднъж ви моля за извинение.

Мъжът се изправи, махайки клонките и листата от себе си. Беше висок най-малко метър и деветдесет и осем, слаб, с остро лице, тъмнокафява кожа, остър като клюн нос и нелепо зелени очи. От стойката му Пендъргаст заключи, че на младини е бил в армията.

Мъжът протегна ръка.

— Пол Сайлъс.

Двамата си стиснаха ръцете.

— Трябва да намеря телефон – каза Пендъргаст.

— Имам у дома. Пикапът ми е малко по-надолу. Ако искате, ще ви закарам.

— Ще ви бъда благодарен.

Пендъргаст го последва между дърветата, докато не стигнаха тесния път и пикапа, паркиран на банкета. Агентът беше разочарован, когато Сайлъс му отказа достъп в елегантния кожен салон, а му предложи да пътува в каросерията като куче. Няколко минути по-късно пикапът пое по кален черен път, който водеше до малка дървена колиба сред горските дървета. Не беше далеч от края на тресавищата и на около осемстотин метра от Дил Таун.

Мъжът влезе преди него, запали лампите и посочи:

— Телефонът е ето там.

Пендъргаст набра 112, описа на кратко случилото се на диспечера и жената го свърза със сержант Гавин. Предаде му информацията с подробности, после затвори. Погледна си часовника: почти три сутринта.

— Сега няма да могат да влязат в тресавищата. При половин прилив тези течения се движат със скорост десет-дванайсет възела – отбеляза Сайлъс.

— При прилив ще започнат да търсят с моторни скифове.

— Има логика. Ще се присъедините ли към търсенето?

— Да. Мога ли да ви помоля да ме закарате до Ексмут?

— Няма проблем, но преди това, след като имаме време, не е лошо да поизсъхнете малко.

Сайлъс отвори печка на дърва и хвърли вътре две цепеници. Когато Пендъргаст понечи да седне. Сайлъс се обърна:

— Моля, не на дивана. Люлеещият се стол е доста удобен.

Пендъргаст седна на него.

— Имате вид, сякаш глътка бърбън ще ви дойде добре.

Кратко колебание.

— Каква марка е?

— Изтънчен, а? Двайсетгодишен „Папи вай Уинкъл“. Не пускам шльокавица през прага.