Линкольн Чайлд - Аленият бряг

— Агент Пендъргаст? – повтори той.

Бялото лице отново се обърна към него.

— От отлива равнището на водата е спаднало с шейсет сантиметра. След още половин час ще е по-добре да се махаме оттук.

— Разбрано. – Ръката в черен ръкав отново посочи и те поеха по друго разклонение. Гавин видя, че и началникът започна да нервничи.

— Гавин е прав – обади се Мърдок, – мисля, че е по-добре да поемем, ако нямате нещо против, че го казвам.

Но думите му бяха пренебрегнати и те продължиха напред.

— Спри! – Пендъргаст излая заповедта, а ръката му се стрелна нагоре като стрелка на семафор. В момента минаваха край друго потънало в тресавището дърво, което лежеше в откритата сега кал в горната част на насипа. Гавин намали газта, но не напълно, защото иначе течението щеше да ги повлече назад.

— Закарай лодката до дървото – нареди Пендъргаст.

— Прекалено плитко е – каза Гавин. – Ще заседнем.

— Да заседнем тогава.

— Чакайте малко – намеси се разтревожен началникът. – Какво е толкова важно, че трябва да рискуваме живота си?

— Вижте – посочи Пендъргаст.

Пред тях малко под повърхността на мътната вода, помахвайки в зловеща пародия на сбогуване с ритъма на теченията, се виждаше бледа ръка.

— Мамка му – измърмори Гавин.

— Хвърли въжето и го вържи около този стърчащ клон – нареди Пендъргаст.

Гавин направи клуп на въжето и го хвърли към клона, като същевременно даде малко газ, за да задържи лодката на място. Успя още от първия опит и изгаси двигателя, вдигна го, след това придърпа лодката до ствола и я върза здраво. Почувства съпротивата на калта под кила и течението, което блъскаше край корпуса.

— Не мисля, че това е добра идея – каза началникът.

Обаче Пендъргаст вече се беше надвесил над борда.

— Дайте ми друго въже.

Гавин му го подаде. Агентът бръкна във водата, хвана ръката и я извади от водата. След нея на повърхността се показа главата. Гавин се втурна да помага, потискайки отвращението си, и бръкна във водата, за да хване другата провиснала ръка. Пендъргаст завърза въжето около китката. Трупът беше само леко заседнал в калта, затова неочаквано се освободи, изплува на повърхността и се понесе надолу по течението.

— Дърпайте! – нареди Пендъргаст.

Гавин опъна въжето, използвайки ключа за греблото на скифа като спирачка, и двамата изтеглиха трупа срещу течението до борда на лодката.

— Мамка му, да не вземете да го качите в тази лодка! – извика началникът.

— Дръпнете се! – нареди рязко Пендъргаст, но началникът не се нуждаеше от специална покана, когато те хванаха трупа и се приготвиха да го качат. – На три!

Със здраво дърпане двамата успяха да го прехвърлят през борда и трупът се стовари на дъното като голяма мъртва риба. Дрехите му бяха скъсани и срязани от пътуването му по теченията. Лежеше с лицето надолу, а гърбът му беше гол. Пендъргаст, който все още стискаше безжизнената ръка, обърна мъжа. Гавин веднага позна лицето. Когато след това видя срезовете по тялото, толкова се шокира, че за известно време изгуби дар слово.

Но не и началникът.

— Това е Дана Дънуди – каза той. После стрелна поглед към – Пендъргаст. Знаете ли, че Брад вчера ми каза, че сте имали подозрения към него. Ако с вашите заподозрени се случват такива неща, надявам се, че няма да започнете да подозирате и мен.

Нито Гавин, нито Пендъргаст му обърнаха внимание. И двамата бяха прекалено заети да гледат тялото.

— Нарязан точно както историка – най-накрая успя да промълви Гавин.

— Точно – измърмори Пендъргаст. Отново надписът ТАЙБАНЕ и символите. Той се наведе над трупа, лицето му толкова близо до сивата, подобна на гумена лъщяща кожа, че определено беше отвратително.

— Интересно. Срезовете по господин Маккул бяха направени уверено и енергично. Тези или най-малкото една част от тях изглеждат различни.

— Добре, добре, оставете това на патолога – обади се Мърдок. Дайте да се обадим на другите и да се махаме оттук.

— Влизай, сестро!

Констънс се поколеба на прага на помещението на занемарения мол, разположен в предградията на Салем. Жена във викторианска рокля, не много по-различна от нейната, скочи пъргаво на крака и забърза към нея.

— Добре дошла в салемското сборище. От къде идваш?

Констънс влезе в просторното помещение, което преди е било някакъв магазин, но сега беше преобразено в приемна и място за събрания. В него нямаше нищо необикновено или страшно. По-скоро беше слънчево и весело пространство с дебели килими и стени в жълто. Тъмнозелена завеса преграждаше задната част на помещението. Имаше чувството, че това място, освен сборище е и жилището на жената.