Линкольн Чайлд - Аленият бряг

След като си почина, огледа лъскавите плитчини. Навсякъде се виждаха дупките на тънкочерупчестите миди. Плитчината беше добра и изглежда отдавна никой не я беше копал, защото до нея се стигаше трудно през острата блатна трева и уморително прекосяване на друга, по-близка плитчина, която вече беше разкопавана.

Излизането сред природата не беше лошо, но на връщане с двайсеткилограмовата кофа, пълна с миди, му излизаше душата.

Той заби мотиката в лъскавата, потрепваща повърхност на калта, после я дръпна назад, разкривайки още миди. Поддържаше ритъма, като всеки път правеше няколко крачки напред, забиваше, обръщаше, вадеше, хвърляше в кофата, след това повтаряше всичко отначало. Докато работеше, доближи до края на блатната трева и щом стигна до нея, спря, за да си набележи друга добра посока. Стъпи на помръдващата кал и видя няколко струйки вода да бликват от дясната му страна. Това щеше да се окаже добро място за копане. Когато се наведе, за да започне, зърна нещо странно в сумрака: приличаше на топка за боулинг със стърчаща от нея коса. Беше прикрепена към нещо безформено, потънало в мътния канал, който се промъкваше през калната плитчина.

Остави тежката кофа и се приближи, за да провери, а високите му ботуши издаваха ужасен звук при всяка крачка. На Бойл не му трябваше много време да осъзнае, че гледа тяло, забито в калта, и още няколко крачки го приближиха близо до него. Беше на гол мъж, проснат по корем с прострени настрани ръце и крака. Лицето и долната част на тялото бяха вече заровени няколко сантиметра в калта. Тилът му беше отчасти плешив, а в средата на венеца от корясала от солта коса на темето лъщеше голяма, лъскава плешивина. Малко зелено раче, усетило движението, се прехвърли от единия полукръг коса в другия и се скри под сресания настрани останал перчем.

Бойл беше видял много трупове на удавници, изхвърлени на брега, и този приличаше на повечето от тях, включително по дупките, които тук-там го пронизваха, дело на лакомите морски обитатели – крабове, риби, стриди, които бяха започнали да се гощават.

Той остана известно време там, чудейки се дали познава човека, не можа да се сети веднага за плешивината – имаше много хора с подобни, но така, без дрехи, не му приличаше на когото и да било. Разбира се, трябваше да се обади на полицията, но любопитството надделя. Все още стискаше мотиката в ръка, затова се наведе над трупа, пъхна я в калта под корема. С другата ръка хвана трупа за горната част на ръката и дръпна. Трупът се освободи с грозно мляскане от калната прегръдка и се обърна с плисък, а вкочанената ръка тупна в калта.

Беше невъзможно да види каквото и да било, защото лицето и торсът бяха покрити с черна кал. Сега какво? Трябваше да измие калта от лицето. Заобиколи тялото, нагази в плиткото на канала, зашепи двете си ръце и започна да плиска вода върху трупа. Калта бързо се оттече и отдолу на ручейчета и ивици започна да се показва ослепително бяла плът.

Изведнъж Бойл – замръзна. Лицето беше до голяма степен изядено: устните, очите, носа нещо обикновено, доколкото знаеше, за трупове, попаднали в солена вода. Обаче онова, което го накара да замръзне на място, беше не лицето на мъжа, а неговият торс. Той се вторачи в него, опитвайки се да осъзнае какво вижда. Онова, което в началото беше сметнал за груби татуировки, се оказа нещо съвсем друго.

Бенджамнн Франклин Бойл пусна мотиката за миди в калта, бръкна в джоба под високите до кръста ботуши, извади мобилния си телефон и набра номера на полицейския участък в Ексмут. Когато рецепционистката се обади, той каза:

— Дорис? Обажда се Бен Бойл. Намирам се при калните плитчини. Тук има труп, не е от местните. Прилича на изхвърлен от тресавището. По тялото е поработил истински артист. Не, не мога да го опиша трябва човек да види с очите си. – След това обясни по-подробно къде се намира, накрая прекъсна линията и отново прибра телефона в джоба.

Със смръщено чело Бойл се замисли какво да нрави сега. Дори ченгетата да тръгнат веднага, не могат да стигнат дотук за по-малко от двайсет минути. Имаше достатъчно време да напълни кофата.

Той потропа с крак по калта, видя къде струйките вода са най-нагъсто и започна да копае между тях. Скоро си създаде ритъм: две крачки, удар с мотиката, обръщане на калта, изваждане, хвърляне в кофата и пак отначало.

Брадли Гавин, потънал до бедрата в тинята, нагласи последната от стойките на лампите и включи кабела в генератора. С известно усилие успя да измъкне краката си в рибарски ботуши от калта и стъпи обратно на дъсчената пътека, която заобикаляше мястото.