Линкольн Чайлд - Аленият бряг

— Притежавате добри умения с ножа – отбеляза той. – Това е успокояващо. А сега да се заемем с рибата. Ако ще приготвим този език аламинут, тиганът трябва да е много горещ, за да се сготви рибата бързо. В момента е достатъчно горещ.

Той вдигна рибата и я плъзна в горещия тиган със съскане. След това зачака, сякаш наум отброяваше секундите, а после каза:

— Ето, виждате ли? Вече може да бъде обърната, а дъното се е образувало леко загаряне. – Той пъхна шпатулата за риба под езика и внимателно го обърна, с което предизвика ново цвърчене.

— Но във флота… – започна Реджи.

— Вече не фритирате рачешки рулца за няколкостотин души. Готвите за един-единствен изтънчен клиент. Ето – готово! – Пендъргаст плъзна рибата в чиста чиния. – Нали виждате, че я сервирам с филето нагоре – това е представителната й страна. А сега, господин Шератън, може да гледате, ако искате, разбира се. – Агентът на ФБР сипа малко вино в тигана и когато от него изригна облак пара, добави брашно и още малко масло, обирайки загорялото от рибата, с бързи движения разклащаше съставките. – В момента правя грубо маслено тесто, което ще послужи за основа на соса.

Минута по-късно гъбите се озоваха вътре, а след тях и чесънът. Стиснал дръжката на тигана с кухненска кърпа. Пендъргаст бързо сотира съставките, след това добави малко сметана. През цялото време стоеше над горелката и непрекъснато разклащаше съда. След още една минутка спря горелката, взе лъжица, опита соса, добави малко сол и пипер, потопи отново лъжицата в него и я показа на Реджи.

— Господин Шератън, отбележете как сосът леко покрива лъжицата. Французите наричат това nappe – имат предвид способността на течността да оцвети дъното на лъжицата. За в бъдеще ще ви моля да изчакате сосът ви да се сгъсти до тази степен, преди да ми го сервирате. – Поля обилно рибата със соса, след това я поръси с магданоза и пръсна малко лимонов сок отгоре.

— Filets de Poisson Bercy aux Champinions – обяви той малко претенциозно на френски. – Или казано по-точно, филе от морски език а ла Пендъргаст, тъй като предвид обстоятелствата се наложи да съкратя както съставките, така и технологията на приготвяне. А сега, господин Шератън, кажете ми, смятате ли, че можете да повторите тази рецепта с най-голяма точност при бъдещите ми вечери в този ресторант?

— Не е много сложна – отговори късо Реджи.

— Точно в това е нейната красота.

— Ама за всяка вечеря?

— Да, за всяка. – Пендъргаст бръкна в джоба си, измъкна стодоларова банкнота и я даде на готвача. – А това е за вашето днешно безпокойство.

Реджи се вторачи в нея и раздразнението, изписано по лицето му, се смени с изненада.

— Редовно ли готвите на обед? – попита Пендъргаст с надежда в гласа.

— Само два пъти седмично – обясни Реджи.

— А, ясно. Значи засега ще се задоволя с вечерите. Ако обичате, в близко бъдеще филета от морски език а ла Пендъргаст. Ще ви бъда благодарен. – След тези думи Пендъргаст взе чинията, обърна се и излезе от кухнята.

Одърли се обърна и през смях потупа Реджи по гърба.

— Е, готвачо, май имаме ново блюдо в менюто, нали така?

— Така мисля.

— Ще го изпиша на черната дъска. – Одърли излезе от кухнята, като се кискаше под мустак, оставяйки Реджи и кухненския персонал да се гледат зинали от учудване дълго след като вратите на кухнята бяха престанали да летят насам-натам.

Бенджамин Франклин Бойл заби мотиката за миди в калта и обърна една голяма, дебела красавица. Когато я издърпа, в знак на протест тя изстреля струйка вода, а той я хвърли в кофата и направи няколко крачки напред. Високите му до кръста рибарски ботуши засмукаха шумно въздух в знак на съпротива. Заби мотиката отново и отвори дълбок срез в калта, разкривайки още две миди. Още няколко крачки, замах с мотиката и поредните няколко миди се озоваха в кофата. След това спря да почине, облегнат на мотиката, и зарея поглед към оголените кални плитчини зад устието и морето пред него. Имаше слаб отлив и зад него слънцето залязваше, карайки няколкото буреносни облака на хоризонта да аленеят. Беше чудесна есенна вечер. Бойл вдиша миризмата на соления въздух, зрелия мирис на оголеното кално дъно на канала миризма, която обичаше и се вслуша в крясъците на чайките, докато те прелитаха и се въртяха над ексмутските тресавища.

Преди пет години, когато стана на шейсет и пет, Бойл се беше отказал от риболова и продаде траулера си. Работата му беше тежка и рапаните сякаш ставаха все по-малки и трудни за откриване. През последните няколко години онова, което вадеше, обикновено бяха безполезни морски звезди, които от туй нагоре му съсипваха мрежите. Беше доволен, че успя да се отърве от кораба – бяха му предложили почтена цена за съда, а и той бе успял да спести достатъчно за сиромашка пенсия. Копането на миди обаче му осигуряваше занимание, докарваше му малко допълнителни пари и го държеше близо до морето, което обичаше.