Линкольн Чайлд - Аленият бряг

Сега Пендъргаст се обърна към Гавин.

— Бихте ли прибрали белезниците, моля?

Сержантът бързо ги върна на мястото им.

— Благодаря. – Пендъргаст направи крачка назад. – Началник Мърдок, както казва един поет, сега можем да поемем по два пътя. Искате ли да знаете кои са те?

— Пътища? – От преживения шок началникът беше изгубил способността си да възприема.

— Да, пътища. Първият е по-често използваният. Ако тръгнем по него, аз трябва да пусна жалба срещу вас за злоупотреба с полицейска власт, като използвам видеозаписа като доказателство, приложено към дългия ми списък с оплаквания. Това би сложило край на вашата кариера точно в навечерието на пенсионирането ви, ще унищожи доброто ви име, ще изложи на опасност вашата пенсия и със сигурност ще доведе до обществено порицание или дори до къс срок затвор. Има обаче и друг път. – Кръстосал ръце на гърди. Пендъргаст зачака отговор.

— Какъв е този друг път? – най-накрая успя да изграчи началникът.

— И вие сте един… Разбира се, по-малко използваният! Ако поемем по него, вие се хвърляте с всички сили да ми помагате в разследването. По всички възможни начини. По този път моят колега специален агент Булто ще прибере записа на погрешно място и повече никога няма да стане дума за него. О, и разбира се, всички обвинения срещу мен се свалят. – Той отново направи пауза. – Е, по кой път ще поемем?

— По този – бързо отговори началникът. Ще поемем по… ъъъ… по-малко използвания.

— Така да бъде. О, за малко да забравя. – И Пендъргаст отново размаха списъка под носа на началника.

В желанието си по-бързо да го грабне, Мърдок едва не го изтърва.

— Утре сутринта ще имате документацията.

Агентът на ФБР и неговата помощница се спогледаха за миг. След това тя изгледа началника с презрително задоволство, обърна се и излезе от участъка, без да каже и дума.

— Много съм ви задължен. – Пендъргаст протегна ръка. – Виждам, че с вас бързо ще се сприятелим.

Докато Гавин гледаше как мъжът и жената си тръгват, из главата му се въртеше: „Той наистина е страхотен, но тази Констънс Грийн е плашеща… по един странно привлекателен начин.

Уолт Одърли, собственик на странноприемницата „Капитан Хъл“, излезе от своя офис, пое по тесния коридор, който водеше в ресторант „Морската карта“, и надникна в сумрачните пометения. Беше един и половина следобед и макар повечето от обядващите да си бяха тръгнали – в Ексмут хората ядяха рано – Одърли знаеше от проверката на касовите бележки, че днес бяха имали доста клиенти.

Погледът му попадна върху мъжа, седнал сам на маса номер 8. Беше онзи тип, който работеше за Лейк по кражбата на виното. Пърсивал беше казал на Одърли, че мъжът е агент на ФБР, в което той, разбира се, не повярва. Лейк си падаше по такива шегички. Скулпторът му беше разказал и че този човек, Пендъргаст, Одърли помнеше името от хотелския регистър, е твърде ексцентричен. Да, в това можеше да повярва. Мъжът беше облечен в монотонно черно като човек в траур и дори при сумрачната светлина в ресторанта бледото му лице изпъкваше като пълна луна.

Докато Одърли надничаше от скривалището си в коридора, долетя Марджи, старшата келнерка, с поръчката на човека.

— Ето поръчката ви. Пържен сом. Добър апетит.

— Разбира се – чу Одърли да измърморва Пендъргаст. Известно време непознатият оглежда блюдото.

Взе вилицата и бодна тук-там, после предпазливо отхапа парченце. След това остави вилицата и започна да оглежда ресторанта. Салонът вече беше празен, като се изключи старият Уилърд Стивънс, който допиваше своята трета и последна чаша кафе. Мъжът махна на келнерката да дойде.

— Да? – попита Марджи, когато стигна до него.

— Може ли да попитам кой приготви рибата?

— Кой? – Марджи примигна заради неочаквания въпрос. – Нашият готвач Реджи.

— Той ли е постоянният ви готвач?

— Тези дни, да.

— Разбирам. – След тези думи мъжът взе чинията си, стана, мина между другите маси, заобиколи бара и влезе през двойната врата, която водеше в кухнята.

Това беше толкова необичайно, че Одърли остана известно време на мястото си напълно смаян. Беше виждал хора, толкова доволни от храната си, че молеха да повикат готвача, за да му изразят възхищението си. Беше виждал хора да връщат по разни причини поръчаната храна. Но никога досега не беше виждал клиент да става и да влиза в кухнята, носейки сам поръчаната храна.

Хрумна му, че няма да е зле да иде и да види какво става. Мина от коридора в ресторанта и оттам в кухнята. Обикновено тя кипеше от оживена дейност, но сега в нея цареше почти пълна тишина. Миячът на съдове, двете келнерки, помощник-готвачът и Реджи всички се бяха струпали и гледаха как мъжът на име Пендъргаст се движи около готварската маса, отваря чекмеджета, вади различни прибори и ги оглежда, преди да ги остави настрана. След това насочи вниманието си към Реджи.