Клър Макинтош - Виждам те

– Татко каза, че ще ми заеме пари за кола, след като си взема изпитите.

Усещам как Саймън настръхва до мен, както винаги, когато някой спомене Мат. Има моменти, в които реакцията му е дразнеща, но в повечето случаи ме кара да се разтапям от удоволствие. Не мисля, че Мат изобщо е смятал, че някой друг може да ме има за привлекателна; харесва ми, че Саймън го е грижа достатъчно за мен, та да ревнува.

– Много мило от страна на баща ти – намесвам се бързо; лоялността ми към Джъстин ме кара да кажа нещо – каквото и да е – в негова подкрепа. – Може би един ден ще вземеш изпита за таксиметров шофьор.

– Няма да карам такси до края на живота си, мамо.

Двамата с Джъстин бяхме толкова близки, когато беше по-малък, но така и не ми прости, че изоставих Мат. Щеше, мисля си, ако знаеше цялата истина, но не исках децата да останат с лоши чувства към баща си, не исках да бъдат наранени, както бях наранена аз.

Жената, с която спеше Мат, беше точно на половината на моите години и тези на Кейти. Странно е какви подробности помни човек понякога. Изобщо не съм я виждала, но някога се измъчвах, като си я представях каква е; представях си ръцете на съпруга си около двадесет и три годишното ѝ стегнато тяло.

– Понякога нямаме право на избор – казва Саймън. – Работата не е лоша.

Поглеждам го изненадана. Бързо е отписал липсата на каквато и да е амбиция у Джъстин. Част от мен е разочарована, защото доколкото си спомням, онова, което нарече отчаяна работа, очевидно е достатъчно добра за сина ми. Мат учеше за инженер в колеж. Това се промени в деня, в който осъзнах, че закъснението на цикъла ми е такова, че може да означава само едно нещо. Мат напусна колежа и си намери работа още същия ден. Не беше кой знае какво – строител, – но парите бяха добри. След като се оженихме, взе изпита за таксиметров шофьор и родителите му ни дадоха пари за първото му такси като сватбен подарък.

– Ресторантът е достатъчен засега – казвам аз. – Ще изникне нещо добро, сигурна съм.

Джъстин изсумтява неопределено и напуска стаята. Качва се горе и аз чувам скърцането на леглото му, когато заема любимата си поза – легнал, а главата му е вдигната дотолкова, че да може да вижда екрана на лаптопа.

– С това темпо ще продължава да живее тук и на тридесет.

– Просто искам да е щастлив.

– Щастлив е – казва Саймън. – Щастлив е да паразитира при теб.

Преглъщам онова, което искам да му отвърна. Няма да е честно. Аз бях онази, която каза, че не искам Саймън да ми плаща наем. Спорихме по темата, но нямаше да му позволя. Споделяме си храната и сметките, а и винаги ме извежда на вечери и екскурзии – както и децата. Изключително щедър е. Имаме обща банкова сметка и никога не сме се замисляли кой какво плаща.

Но къщата е моя.

Парите бяха проблем, когато се омъжих за Мат. Той работеше нощни смени, а аз от осем до четири в "Теско", но някак си се справяхме, докато Джъстин започна училище. Когато се появи Кейти, нещата вече бяха по-лесни; Мат имаше повече работа, отколкото можеше да поеме, и от време на време можехме да си позволим някои глезотийки. Понякога ходехме на ресторант, понякога на почивка.

Тогава двамата с Мат се разделихме и аз се върнах в начална позиция. Никой от нас не можеше да си позволи да задържи къщата и минаха години, докато спестя за депозита на това място. Заклех се никога вече да не купувам имоти съвместно с мъж.

Макар че също така се заклех никога повече да не се влюбвам, а вижте какво стана.

Саймън ме целува, едната му ръка е на брадичката ми, след което се плъзва към тила ми. Дори сега, в края на един дълъг ден, той мирише на чисто, на пяна за бръснене и афтършейв. Усещам добре познатата топлина да изпълва тялото ми, когато увива косата ми около ръката си и нежно я подръпва, като по този начин брадичката ми се вдига нагоре, а вратът ми се разкрива за целувки.

– Ще си лягаме ли по-рано? – прошепва той.

– Веднага идвам.

Взимам чиниите и "Лондон Газет", отнасям ги в кухнята и зареждам съдомиялната. Хвърлям вестника в кошчето за боклук, откъдето жената от обявата се взира в мен. Изгасям кухненската лампа и клатя глава на глупостта си. Разбира се, че не съм аз. Какво ще търси моя снимка във вестника?

Кели свали ластичката от китката си и завърза косата си с нея. В момента беше малко по-къса от желаното, последица от спонтанно подстригване през август, когато двуседмичните жеги я накараха да мисли, че е добра идея да се раздели с тежката завеса на косата си, която поддържаше дълга до кръста още от студентските си години. Два тъмни кичура веднага се отделиха и паднаха напред. Отне ѝ два часа да оправи документите на Карл Бейлис, който се оказа, че е търсен не само за неявяването си, но и за две кражби. Кели се прозя. Вече не беше гладна, но въпреки това за всеки случай огледа с надежда кухнята. Нищо. В крайна сметка трябваше да спре и да си купи онзи дюнер. Препече си филийки и ги отнесе в стаята си на приземния етаж. Тя беше голяма и квадратна, с висок таван. Горната част на стената беше боядисана в бяло, а долната – в светлосиво. Отдавна остарелият мокет беше покрит с два огромни килима, купени на търг. Мебелите в останалата част от помещението – леглото, бюрото, червеният фотьойл, на който стоеше в момента – бяха от ИКЕА, модерните им очертания контрастираха на извивките на панорамния прозорец, до който беше избутано леглото ѝ.