Клър Макинтош - Виждам те

– Но...

– Не, Кели. Ако бях напуснала след случилото се – ако бях сменила университета, както ти и мама настоявахте, – той щеше да победи. Ако не отида на събирането, защото съм изплашена от спомените, които може да събуди, той пак ще победи.

Кели осъзна, че цялата се тресе. Пусна краката си на пода и се наведе напред, като постави ръце върху коленете си, за да се успокои.

– Мисля, че си луда. Не бих припарила до това място.

– Ти не си аз, нали? – Лекси въздъхна сърдито, без да се опитва да прикрие раздразнението си. – Всеки би си помислил, че се е случило на теб, а не на мен.

Кели не отговори нищо. Как можеше да обясни на сестра си, че точно така се чувстваше, без да и разкрие, че собствената ѝ травма наподобяваше нейната? Спомняше си лекцията, изнесена в полицейския колеж от човек от "Трудова медицина". Работеха върху казус на верижна катастрофа на М25 – десетки ранени, шестима убити. Кой имаше посттравматично стресово разстройство? Учителят ги прикани да предположат. Пътните полицаи, които бяха отишли първи на мястото? Сержантът, който трябваше да успокоява майката на две мъртви деца? Шофьорът на камион, чиято липса на внимание беше довела до бедствието?

Никой от тях.

Посттравматично стресово разстройство щеше да има полицаят в почивка, чиито дневни ангажименти го бяха отвели на моста над магистралата, който беше станал свидетел на цялата ситуация и се беше обадил, за да осигури важна информация на Централата, но въпреки това не беше в състояние да спре трагедията, развила се пред очите му. Точно той щеше да развие ПТСР. Той щеше да се обвинява, че не беше сторил повече. Той щеше да се пенсионира заради влошено здраве и да се превърне в отшелник. Той, страничният наблюдател.

– Съжалявам – каза Кели и чу как Лекси въздъхна.

– Всичко е наред.

Не беше така и двете го знаеха, но никоя не искаше да продължава. Следващия път, в който щяха да разговарят, Лекси щеше да ѝ сподели плановете си за Коледа, а Кели щеше да ѝ каже колко е чудесна работата ѝ. Щяха да се преструват, че всичко е наред.

Точно както правеха през последните десет години.

– Как е в службата? – попита Лекси, сякаш беше прочела мислите на Кели.

– Добре. Все същото си е. – Опита се да звучи оптимистично, но сестра ѝ не беше глупачка.

– О, Кел, имаш нужда от ново предизвикателство. Наскоро мислила ли си да кандидатстваш в някой от специалните отдели [9] Британската транспортна полиция е разделена на такива специални отдели. – Бел. Прев. ? Не могат да те възпират вечно.

Кели не беше толкова сигурна. Напускането на отдел "Сексуални престъпления" на Британската транспортна полиция преди четири години беше бързо и неловко. Девет месеца беше в отпуск по болест, след което се върна на така наречената нова позиция, която всъщност беше наказание. Тя работеше неуморно и бързо се превърна в една от най-уважаваните полицайки от Кварталните полицейски екипи; пред себе си се преструваше, че е униформено ченге, което всеки ден се занимава със сериозни случаи.

– Доскорошната ти командировка трябва да ти помогне за това. – Лекси беше настоятелна. – Определено шефовете ти могат да видят, че вече не си... – Сестра ѝ млъкна внезапно, очевидно не беше сигурна как да обобщи времето, което Кели беше прекарала извън службата, неспособна да напусне апартамента си, без да плувне цялата в пот.

– Добре съм си на сегашното място – отвърна Кели. – Трябва да вървя... някой чука на вратата.

– Обещаваш ли, че ще дойдеш да ни видиш скоро?

– Обещавам. Обичам те, сестричке.

– Аз също те обичам.

Кели прекрати разговора и въздъхна. Истинско удоволствие беше да прекара последните три месеца в отдел "Джебчийство", подразделението, което се занимаваше с джебчиите в лондонското метро. Хубавото не бяха само цивилните дрехи – макар че след четири години в униформа промяната беше добре дошла, – а и чувството, че правиш нещо значимо, че намаляваш вълната от престъпления, която засяга изключително много хора в града. Откакто постъпи на работа, се откриваха все повече и повече специални отдели: всички сериозни престъпления се разпределяха към тях, а за Кварталните полицейски екипи оставаха само дребните и антисоциалното поведение. От седмица отново беше в униформа и освен Карл Бейлис, единствените престъпници, с които се занимаваше, бяха хлапета, качили си маратонките на седалките, и обичайните петъчни пияници, които се блъскаха по оградите и дъхът им караше въздуха да посинява. Готова ли беше да се върне в специален отдел? Смяташе, че е, но когато обсъди идеята с инспектора си, отговорът му беше кратък и ясен.