Клър Макинтош - Виждам те

Правиш едно и също нещо всеки ден.

Знаеш точно къде отиваш.

Не си сама.

Непознатият стои толкова близо зад мен, че дъхът му овлажнява кожата на врата ми. Премествам се с два сантиметра напред и се притискам в сиво палто, което мирише на мокро куче. Сякаш не е спирало да вали от началото на ноември и от натъпканите затоплени тела край мен се издига лека пара. Някакво куфарче постоянно се удря в бедрото ми. Влакът се разтриса на поредния завой и запазвам равновесие единствено благодарение на хората наоколо и на ръката си, която неволно съм подпряла на палтото пред мен за временна опора. На Тауър Хил слизат десетина души и се качват два пъти повече, всички са настървени да се приберат у дома за уикенда.

– Разпределете се равномерно в целия влак! – нарежда някой по уредбата.

Никой не помръдва.

Сивото палто го няма и аз заемам мястото му, което е за предпочитане, защото има къде да се хвана и защото онзи странник не може да хвърля ДНК-то си във врата ми. Дамската ми чанта се е извъртяла зад тялото ми, но аз отново я връщам отпред. Двама японски туристи носят огромни раници на гърдите си, които заемат място за още двама души. Една жена отсреща вижда, че ги наблюдавам, среща погледа ми и се намръщва в знак на солидарност. Приемам мимолетната ѝ подкрепа, след което премествам очи надолу към краката си. Обувките около мен са най-различни: мъжките са големи и лъскави, под различни раирани панталони, а женските са високи и цветни, върховете им са изкривени в невъзможни форми. Сред краката забелязвам чифт лъскави чорапогащи – прозрачен черен найлон и искрящо бели маратонки. Собственичката е скрита, но си представям, че е на двадесетина години и в голямата ѝ дамска чанта или в шкафчето и в службата има зашеметяващи офис обувки на високи токчета.

Никога не съм носила високи токчета на работа. Когато забременях с Джъстин, постоянно бях със своите кларкове, тъй като нямаше място за токчета на касата на "Теско" или по време на безбройните ни разходки. А съм и наясно, че вече съм достатъчно стара. Пътувам един час с влак до работа и още един час на прибиране. Качвам се и слизам по счупени ескалатори. Постоянно се опитвам да се пазя от връхлитащи ме детски колички и велосипеди. За какво да нося токчета? За осем часа зад бюро? Предпочитам да си ги пазя за официалните празници и почивните дни. Нося самоналожена си униформа от черни панталони и еластични блузи, които нямат нужда от гладене и са достатъчно официални, за да минат за офис облекло; в най-долното си чекмедже държа една плетена жилетка за натоварените дни, когато вратата постоянно се отваря и топлината си тръгва с всеки потенциален клиент.

Влакът спира и аз слизам на перона. Оттук хващам влака, който винаги е много натоварен, но въпреки това го предпочитам. Метрото ме кара да се чувствам неспокойна – там не мога да дишам, макар да съм наясно, че всичко е само в главата ми. Мечтая да работя на някое близко място, до което да мога да ходя пеша, но това никога няма да се случи: единствените прилични служби са в зона едно, а единствените достъпни жилищни ипотеки – в зона четири [1] Лондон е разделен на зони, в които цените за градски транспорт са различни. Зона едно е в центъра на града, а зона четири – в периферията – Бел. Ред. .

Налага се да чакам влакът ми да пристигне и от будката до машината за билети си купувам "Лондон Газет", чиито заглавия са достатъчно мрачни в чест на днешната дата: петък, 13 ноември. Полицията е осуетила поредния терористичен заговор: първите три страници са претъпкани с изображения на експлозивите, които са намерили в апартамент в Северен Лондон. Преглеждам снимките на брадати мъже и тръгвам да търся пукнатината в асфалта под табелата на перона, където ще се отвори вратата на влака. Внимателно изчисленото ми позициониране означава, че мога да се шмугна на любимото си място, преди вагоните да се напълнят, а именно най в края, където ще се облегна на стъклената преграда. Останалата част от влака се пълни бързо. Поглеждам към успелите да седнат, които се оглеждат виновно и с облекчение установяват, че наоколо няма старци и бременни жени. Обувките ми са ниски, но това не пречи краката да ме болят заради факта, че по цял ден стоя край шкафовете с папки в службата. Не би трябвало да се занимавам с картотекиране. Има си момиче, което фотокопира данните за имотите и поддържа папките в ред, но то замина за Майорка за две седмици и от онова, което видях днес, едва ли беше вършила стриктно работата си през последните месеци. Жилищните документи бяха смесени с търговските, а отдаваните под наем имоти – с тези за продажба. За мое нещастие имах неблагоразумието да споделя откритието си.