Клър Макинтош: Виждам те

Последните страници на "Лондон Газет" са пълни с искове за обезщетения и финанси. Преднамерено пропускам рекламите за кредити – при тези лихвени проценти човек трябва да е луд или отчаян, за да вземе такъв – и поглеждам в долната част на страницата, където се намират обявите за запознанства.

ОМЪЖЕНА ЖЕНА СИ ТЪРСИ ДИСКРЕТНА ВРЪЗКА.

пиши на ЕЙНДЖЪЛ на 69998 за снимки.

Бърча нос по-скоро на прекалено високата цена на дума за обявите, отколкото на предлаганите услуги. Коя съм аз, че да съдя какво правят другите хора? Тъкмо да отгърна страницата, примирена, че новината за вчерашния футболен мач е най-интересна от цялото съдържание, когато виждам обявата под тази на Ейнджъл.

За секунда решавам, че очите ми са много изморени: премигвам, но нищо не се променя.

Толкова съм погълната от онова, което виждам, че не забелязвам как влакът потегля отново. Прави го внезапно и рязко ме запраща на една страна, а аз автоматично протягам ръка и я опирам в бедрото на съседа си.

– Извинете!

– Няма проблем... не се тревожете. – Мъжът се усмихва и аз се насилвам да му отвърна по същия начин. Сърцето ми препуска и отново поглеждам обявата. Тя съдържа същото предупреждение за телефонните такси като другите подобни обявления и номер, който започва с 0809. Уеб адресът е www.findtheone.com. Интересът ми е привлечен от снимката. Косата е много къса, но личи, че е руса, вижда се и презрамката на бюстие. По-възрастна е от повечето мацки, които си развяват прелестите, но от подобна пикселизирана фотография е трудно да се прецени реалната ѝ възраст.

Макар че знам точно на колко години е. На 40.

Защото жената от обявата съм аз.

Кели Суифт стоеше в средата на влака, който се движеше по Централната линия, и на поредния завой се наклони на една страна, за да запази равновесие. Две хлапета – на не повече от четиринадесет-петнадесет години – се натъпкаха във вагона на Бонд Стрийт и започнаха надпревара по псуване, която шокираше с грубия си език. Вече беше твърде късно за извънкласни занимания, а и навън беше тъмно; Кели се надяваше да се прибират по домовете си, а не сега да излизат. Не и на тяхната възраст.

– Шибана лудница! – каза едното от момчетата, вдигна поглед и когато видя Кели, перченето му бързо премина в неудобство. Тя направи физиономия, която майка ѝ често демонстрираше, и тийнейджърите млъкнаха, изчервиха се и се обърнаха, за да разгледат вътрешната част на затварящите се врати. Вероятно беше достатъчно стара, за да им е майка, помисли си унило Кели, и си представи да има едно такова четиринадесетгодишно. Няколко от приятелките ѝ от училище имаха деца приблизително на тази възраст; фейсбукът и редовно биваше заливан от горди семейни снимки, даже получи няколко покани за приятелство от самите деца. Ето това беше добър начин да те накарат да се почувстваш стара.

Кели срещна погледа на жена с червено палто, която стоеше срещу нея. Тя ѝ кимна одобрително за ефекта, който оказа върху хлапетата.

Кели ѝ отвърна с усмивка.

– Как сте?

– Доста по-добре в края на деня – отвърна непознатата. – Готова ли сте за уикенда?

– Аз ще работя. Ще почивам чак във вторник. – Дори тогава щеше да има само ден за отдих, след който щяха да последват още шест работни, помисли си тя и изстена вътрешно. Жената срещу нея изглеждаше ужасена. Кели сви рамене. – Някой трябва да работи, нали?

– Вероятно. – Влакът намали за Оксфорд Съркъс и жената се замъкна към вратите. – Надявам се вечерта Ви да е приятна.

Едва ли, помисли си Кели. Погледна си часовника. Девет спирки до Стратфорд: тъкмо щеше да се прибере, и пак трябваше да се връща на работа. С това темпо щеше да си е у дома около осем, може би осем и тридесет. Щеше да тръгне на сутринта в 7. Прозя се широко, без да си направи труда да прикрие уста, и се зачуди дали имаше храна вкъщи. Делеше къща близо до Елефант и Касъл с още три жени, чиито пълни имена знаеше единствено от чековете за наема, забити на дъската в коридора, готови за събиране всеки месец. Дневната беше превърната в спалня от наемодател, решен да увеличи максимално приходите си, като по този начин единствената обща стая оставаше малката кухня. Там имаше място само за два стола, но съквартирантките и работеха на постоянно менящи се смени и в странни часове, така че можеше да минат дни, докато се засечеше с някоя от тях. Жената в най-голямата спалня, Доун, беше медицинска сестра. Тя беше по-млада от нея, но доста по-улегнала. Често ѝ оставяше порция с храна до микровълновата с едно от яркорозовите лепящи листчета, на които пишеше: заповядай! Стомахът на Кели изкурка при мисълта за храна и тя отново погледна часовника си. Следобедът беше много по-натоварен, отколкото очакваше; щеше да се наложи да вземе допълнителни часове следващата седмица или нямаше да може да се справи.