Клър Макинтош: Виждам те

Виждам те. Но ти не ме виждаш. Погълната си от книгата си с мека корица, на която е изобразено момиче в червена рокля. Не виждам заглавието, но то е без значение; всичките са еднакви. Ако не става въпрос за момче, което среща момиче, то тогава става въпрос за момче, което преследва момиче. Момче, което убива момиче.

Иронията ми е ясна.

На следващата спирка използвам качващите се пътници като извинение да се приближа до теб. Хванала си се за ремъка в средата на вагона, а с другата си ръка държиш книгата; отгръщаш страниците с отработено движение на палеца си. Толкова сме близо един до друг, че връхните ни дрехи се докосват и аз усещам ваниловия аромат на парфюма ти; аромат, който дълго време няма да изчезне, след като си тръгнеш от работа. Някои жени тичат към тоалетните по обед, за да си оправят ружа и да се напръскат с парфюм. Не и ти. Когато те видя след работа, тъмносивият грим на клепачите ти ще се е превърнал в уморени сенки, червилото от устните ти ще се е прехвърлило върху безбройните чаши изпито кафе.

Красива си, дори в края на дълъг работен ден. Това означава много. Невинаги става въпрос за красота; понякога е екзотичният външен вид, големите гърди или дългите крака. Понякога е класата и елегантността – тъмносини панталони по поръчка и обувки на високи токчета, – а понякога е безсрамието и долнопробното. Курвенското. Разнообразието е важно. Дори най-добрата пържола омръзва, когато ядеш само това.

Дамската ти чанта е по-голяма от на другите. Обикновено я носиш на рамото си, но когато влакът е пълен – какъвто е в този етап от пътуването ти, – я оставяш на пода, между краката си. Леко отворена е и мога да видя какво се крие вътре. Портмоне – мека кафява телешка кожа с позлатена закопчалка. Четка за коса, от която се подават руси косми. Платнена пазарска чанта, умело навита на ролка. Чифт кожени ръкавици. Два или три отворени кафяви плика, прибрани в чантата, заедно със съдържанието им. Взетата от изтривалката пред вратата на дома ти поща, прочетена на перона, докато чакаш първия си влак. Проточвам шия, за да видя какво е написано на най-горния плик.

Вече знам името ти.

Не че има значение, ти и аз няма да имаме връзка, която изисква имена.

Изваждам си телефона и плъзвам пръст по екрана, за да включа камерата. Обръщам се към теб; използвам палец и показалец, за да увелича образа, докато лицето ти не попада в кадър. Ако някой ме забележи какво правя, ще си помисли, че качвам снимка от пътуването си в Инстаграм или Туитър. Хаштаг селфи.

Тихо изцъкване и вече си моя.

Докато влакът преодолява поредния завой, ти пускаш ремъка, който виси от тавана, и се навеждаш към чантата си, все още погълната от книгата. Ако не те познавах толкова добре, щях да си помисля, че си ме хванала да надничам и сега си преместваш нещата далеч от погледа ми, но не е това. Завоят е показател, че спирката ти наближава.

Наистина се наслаждаваш на тази книга. Обикновено спираш да четеш доста по-рано – когато стигнеш до края на някоя глава и плъзгаш между страниците картичката, която ползваш за маркер. Днес продължаваш да четеш дори когато влакът спира на спирката. Дори докато си пробиваш път до вратата и постоянно повтаряш "извинете ме" и "съжалявам". Продължаваш да четеш дори докато вървиш към изхода, очите ти се вдигат от време на време, за да се уверят, че няма да се блъснеш в някого.

Продължаваш да четеш.

А аз продължавам да те наблюдавам.

Кристъл Палас е последната спирка на влака ми. Иначе щях да стоя на мястото си и да се взирам в обявата с надеждата, че ще намеря някакъв смисъл в нея. В крайна сметка съм последната, която слиза от вагона.

Дъждът е намалял до ръмеж, но малко след като напускам метростанцията, вестникът в ръцете ми вече е мокър и е оставил петна от мастило по пръстите ми. Навън е тъмно, но уличното осветление е включено, както и неоновите надписи на ресторантите и магазините за мобилни телефони по Анърли Роуд, затова не ми е трудно да виждам. От всяка лампа виси коледна украса, очакваща поредната псевдознаменитост, която да я пусне, но времето е твърде меко – а и ми е прекалено рано, – за да мисля за Коледа.

Взирам се в обявата, докато вървя към дома си, и въобще не обръщам внимание на дъжда, който залепя бретона ми на челото. Вероятно това не съм аз. Вероятно имам двойница. Въобще не съм подходящият избор за реклама на гореща линия: биха избрали някоя по-млада, по-привлекателна. Не жена на средна възраст, с две пораснали деца и доста мазнини в ханша. Едва не се изсмивам на глас. Наясно съм, че има търсене за всичко, но нишата за подобно нещо е по-малка.