Клър Макинтош: Виждам те

Няколко бизнесмени се качиха от Холбърн и Кели ги разгледа с тренираното си око. На пръв поглед изглеждаха еднакви с късите си коси, черни костюми и куфарчета. Дяволът се криеше в детайлите, помисли си тя. Внимателно огледа едва забележимите райета по костюмите, заглавието на книгата, прибрана небрежно в торбичка, очилата с метални рамки в ръка, кафявата кожена верижка на часовник, подаващ се изпод ръкава на бяла риза. Особености и белези, които им позволяваха да се различават помежду си. Кели ги наблюдаваше открито и безстрастно. Просто се упражняваше, каза си наум, и въобще не се трогна, когато един от тях вдигна очи и срещна хладния ѝ поглед. Помисли си, че ще се извърне, но мъжът ѝ намигна и ѝ се усмихна уверено. Очите на Кели се преместиха върху лявата му ръка. Женен. Бял, добре сложен, около метър и осемдесет, с набола брада, която вероятно я е нямало преди няколко часа. Нещо жълто се подаваше изпод палтото му – забравен етикет от химическо чистене. Стоеше така изпънат, че можеше да се обзаложи, че е бивш военен. Изглеждаше безличен, но определено би го познала, ако го срещнеше отново.

Доволна от себе си, Кели насочи вниманието си към последната вълна от пътници, които се качиха от Банк и плъзнаха наоколо в търсене на малкото останали свободни места. Почти всички държаха телефони в ръцете си – играеха на игри, слушаха музика или просто ги стискаха, сякаш апаратите се бяха сраснали с дланите им. В далечната страна на вагона някой вдигна телефона си и Кели инстинктивно се обърна. Туристи, които искаха да запечатат иконата "Лондон Ъндърграунд" [2] Лондонски Ъндърграунд – система от наземни и подземни железопътни линии; метрото на Лондон. – Бел. Прев. , за да я покажат у дома, само дето идеята да е фон за нечии екскурзионни снимки въобще не ѝ се стори привлекателна.

Рамото я болеше, където се беше ударила в онази стена, защото взе завоя прекалено рано, докато бягаше от асансьорите към перона на Марбъл Арк. Закъсня със секунди и се ядоса, че увеличаващата се подутина беше получена напразно. Следващия път щеше да е по-бърза.

Влакът спря на Ливърпул Стрийт, където доста хора чакаха на перона, нетърпеливи вратите да се отворят.

Пулсът на Кели се ускори.

Там, насред тълпата, полускрит под широките си дънки, суитчъра и бейзболната шапка, стоеше Карл. Веднага го позна и – колкото и да ѝ се искаше да се прибере у дома – не можеше да го остави да отмине ей така. От начина, по който се смеси с тълпата, ѝ стана ясно, че я е забелязал стотна от секундата преди тя да го види, и беше също толкова неентусиазиран от срещата им, колкото и тя. Налагаше се да действа бързо.

Кели скочи от влака точно когато вратите изсъскаха зад нея. В началото реши, че го е изгубила, след което забеляза бейзболната му шапка на около десетина метра пред себе си; не бягаше, но бързо си проправяше път през тълпата от пътници, които напускаха перона.

През последните десет години, в които използваше метрото, Кели беше разбрала, че учтивостта няма да те отведе никъде.

– Пазете се! – изкрещя тя, хукна да бяга и блъсна двама възрастни туристи, които влачеха куфарите си. – Минавам! – Може и да го беше изтървала тази сутрин и да си беше натъртила рамото в резултат на това, но нямаше да му позволи да се измъкне отново. За момент си помисли за вечерята, която се надяваше да я чака у дома, и сметна, че това приключение щеше да добави поне още два часа към деня ѝ.

Но трябваше да го стори. Винаги можеше да си купи дюнер на път за вкъщи.

Карл се втурна към ескалатора. Грешката на новобранеца, помисли си Кели, и пое по стълбището. Тук имаше по-малко туристи и беше много по-лесно да се придвижваш, отколкото на пълзящите стълби. Въпреки това мускулите ѝ горяха, когато се изравни с мъжа. Той хвърли бърз поглед през лявото си рамо и когато стигна върха, се насочи надясно. Мамка му, Карл, каза си жената. Вече трябваше да си почивам.

Кели напрегна и последните си сили, за да го настигне, преди да е прескочил бариерата за билети, сграбчи якето му с лявата си ръка, а с дясната изви една от ръцете му зад гърба му. Карл направи вял опит да се освободи, извади я от равновесие и шапката ѝ падна на земята. Кели усети, че някой я вдигна и се замоли да не ѝ я задигнат. Вече изтърпя наказанието си със Сторс, задето изгуби палката си в боклука по-миналата седмица – нямаше нужда от още едно конско.

– Чух, че не си се явил, друже, и са пуснали заповед за задържането ти – каза Кели на пресекулки, дишайки тежко – едва ѝ се удаваше в пристегнатата бронежилетка. Посегна към колана си, взе белезниците, сложи ги умело на китките на Карл и ги провери дали са достатъчно стегнати. – Арестуван си.