Клър Макинтош: Виждам те

– Не – отвръща Джъстин, а Кейти от своя страна казва:

– Прилича малко.

– Ти носиш очила, мамо.

– Невинаги – отбелязвам. – Понякога си слагам контактните лещи. – Само дето не си спомням кога за последно съм го правила. Носенето на очила никога не ме е тревожило, а и доста си харесвам моите с техните дебели черни рамки, които ме карат да изглеждам много по-прилежна, отколкото бях в училище.

– Може би някой си прави майтап – казва Саймън. – Намери единствената точка ком – мислиш ли, че някой те е регистрирал в агенция за запознанства на шега?

– Кой би направил подобно нещо? – Поглеждам децата, за да видя дали няма да си разменят някой поглед, но Кейти изглежда също толкова объркана, колкото мен, а Джъстин се е заел с пържените си картофи.

– Обади ли се на номера? – пита Саймън.

– При 1.50 лири на минута? Ти шегуваш ли се?

– Това ти ли си? – пита Кейти. В очите ѝ блести дяволит пламък. – Сещаш се, да изкараш малко джобни? Хайде, мамо, можеш да ни кажеш.

Неприятното усещане, което имам, откакто видях обявата, започва да се разсейва и се засмивам.

– Не знам кой ще плати 1.50 лири на минута за мен, мила. Но наистина си приличаме, нали? Това доста ме уплаши.

Саймън вади мобилния си телефон и свива рамене.

– Обзалагам се, че някой иска да ти спретне нещо за рождения ден. – Пуска апарата на високоговорител и набира номера. Чувствам се нелепо: наредили сме се около "Лондон Газет" и се обаждаме на секс телефон.

– Номерът, който сте набрали, не съществува.

Осъзнавам, че съм затаила дъх.

– Е, това е всичко – казва Саймън и ми подава вестника.

– Но какво търси снимката ми там? – питам аз. Рожденият ми ден не е скоро, а и не се сещам за човек, който би ме записал в агенция за запознанства, за да си направи шега. Минава ми през ума, че е някой, който не харесва Саймън, някой, който иска да ни създаде неприятности. Мат? Прогонвам мисълта възможно най-бързо.

Инстинктивно стискам рамото на Саймън, макар той да не показва по никакъв начин притеснение от обявата.

– Мамо, тази жена не прилича на теб. Това е някоя стара птица с неясен произход – казва Джъстин.

Тук някъде май се крие комплимент.

– Джъс е прав, мамо – Кейти отново поглежда обявата. – Прилича на теб, но принципно много хора приличат на някого другиго. Има едно момиче на работа, което е точно копие на Адел.

– Предполагам, че е така. – Поглеждам обявата за последно. Жената на снимката не гледа право към фотоапарата, а и резолюцията е толкова лоша, че се изненадвам, че някой я е използвал за реклама. Подавам вестника на Кейти. – Хвърли го в коша, мила, преди да ни сервираш.

– Ноктите ми! – оплаква се тя.

– Краката ми – контрирам я аз.

– Аз ще се заема – казва Джъстин. Оставя чинията си на масичката за кафе и се изправя. Двамата със Саймън си разменяме изненадани погледи, а Джъс върти очи. – Какво? Аз също помагам тук.

Саймън се засмива.

– С какво точно?

– О, майната ти, Саймън. Сам си сипи вечеря тогава.

– Спрете се, и двамата – изкрещявам. – Господи, понякога ми е трудно да различа родителя от детето.

– Точно това ми е мисълта, той не ми е... – започва Джъстин, но млъква, когато вижда изражението на лицето ми. Ядем, като използваме скутовете си за маса, гледаме телевизия и се караме за дистанционното. Срещам погледа на Саймън. Той ми намига: интимен момент сред хаоса на живота с две пораснали деца.

Когато чиниите вече са празни и по тях е останала единствено мазнина, Кейти си облича палтото.

– Нямаш намерение да излизаш по това време, нали? – питам я аз. – Минава девет часът.

Тя ме поглежда със смразяващ поглед.

– Петък вечер е, мамо.

– Къде отиваш?

– В града. – Вижда физиономията ми. – Ще си хванем такси със София. Все едно се прибирам късно от работа.

Искам да ѝ кажа, че не е права. Че черната рокля и бялата риза, които носи като сервитьорка, не са толкова провокативни като впитата в тялото ѝ рокля, която е облякла в момента. Че конската опашка я кара да изглежда малка и невинна, а тази вечер косата ѝ е разрошена и секси. Искам да ѝ кажа, че има прекалено много грим, че токчетата ѝ са прекалено високи, а ноктите ѝ – прекалено червени.

Не го правя, разбира се. Защото аз също някога съм била на деветнадесет и съм майка от твърде дълго, за да знам кога да запазя мислите си за себе си.

– Забавлявай се. – Не мога да се въздържа да изрека и следващото: – Внимавай. Не се разделяйте. Не отлепяй ръце от питието си.

Кейти ме целува по челото, след което се обръща към Саймън.