Клър Макинтош: Виждам те

– Ще поговорите, нали? – пита тя и кима с глава към мен. Усмихва се, намига ми и се понася към вратата. – И да слушате, вие двамата – провиква се. – А ако не можете да слушате – бъдете внимателни!

– Не мога да се въздържам – казвам аз, когато Кейти вече я няма. – Тревожа се за нея.

– Знам, че е така, но не забравяй, че тя е доста добро момиче. – Саймън стиска коляното ми. – Метнала се е на майка си. – Поглежда към Джъстин, който се е опънал на дивана, а телефонът е на сантиметри от лицето му. – Ти няма ли да излизаш?

– Няма кинти – отвръща Джъс, без да сваля очи от малкия дисплей пред него. Виждам сините и бели кутийки от разговор в чата, които са прекалено мънички, за да прочета какво пише в тях. Ивица от червените му боксерки разделя долнището от суитчъра му, чиято качулка е дръпнал, въпреки че се намира вкъщи.

– Мелиса не ти ли плаща в петъците?

– Каза, че ще мине да ми остави парите през уикенда.

Джъстин работи в ресторанта от началото на лятото, когато почти бях изгубила надежда, че ще си намери работа. Ходи на две интервюта – едното в музикален магазин, а другото в "Буутс", – но в момента, в който разбраха, че има досие за кражба от магазин, приключиха.

– Разбираемо – беше казал Саймън. – Никой работодател не иска да рискува да наеме служител, който може да бърка в касата.

– Тогава беше на четиринадесет! – Бях заела отбранителна позиция. – Родителите му току-що се разведоха и смени училището. Той не е професионален крадец.

– Дори така да е.

Не продължих. Не исках да споря със Саймън. На теория Джъстин беше младеж, който не би могъл да си намери работа, но ако човек го познаваше... Отидох при Мелиса.

– Доставки – предложих ѝ. – Раздаване на флайери. Каквото и да е.

Джъстин не беше ученолюбив. Не четеше като останалите деца – дори не знаеше азбуката до осемгодишна възраст. Колкото по-голям ставаше, толкова по-трудно беше да го накараме да ходи на училище; подлезът и молът му бяха много по-приятни места от класната стая. Напусна училище с диплома по информатика и смъмряне за кражба. За това време учителите бяха установили, че страда от дислексия [4] Дислексия – неспособност за четене и разбиране на прочетеното. – Бел. Прев. , но беше твърде късно, за да е от значение.

Мелиса ме изгледа замислена. Зачудих се дали не бях нарушила границите на нашето приятелство, дали не я бях поставила в неудобно положение.

– Може да работи в ресторанта.

Не знаех какво да кажа. Благодаря не ми се струваше достатъчно.

– Минимална заплата – побърза да добави Мелиса, – и пробен период. От понеделник до петък, на смени. Често ще се налага да работи и през уикендите.

– Длъжница съм ти – казах ѝ.

Тя махна с ръка.

– За какво са приятелките?

– Може би трябва да започнеш да плащаш наем на майка си, след като вече имаш работа – казва Саймън. Поглеждам го накриво. Той никога не се намесва в родителството. Не сме говорили за това, защото е нямало нужда; децата бяха на осемнадесет и четиринадесет, когато го срещнах. Бяха почти големи, дори когато не се държаха като такива. Не се нуждаеха от нов баща и за щастие Саймън не се опита да им бъде такъв.

– Не карате Кейти да ви плаща наем.

– Тя е по-малка от теб. Ти си на двадесет и две, Джъстин, достатъчно си голям, за да се справяш сам.

Джъс завърта крака и се изправя с едно-единствено плавно движение.

– Лазиш ми по нервите. Какво ще кажеш ти да започнеш да плащаш наем, преди да ми казваш какво да правя?

Ненавиждам тези моменти. Мъжете, които обичам, да се хващат за гърлата.

– Джъстин, не говори така на Саймън. – Изборът на страна не е съзнателно решение. Виждам погледа на сина си, смята, че съм го предала. – Той само предлага. Не те карам да плащаш наем. – Никога не съм искала наем и не ми пука, ако останалите смятат, че съм мекушава. Няма да променя решението си. Мога да начислявам мижави цени за легло и храна на Джъстин и на него пак няма да му остава нищичко. Как е възможно да води някакъв нормален живот по този начин, камо ли да спестява за бъдещето си? Бях по-малка от Кейти, когато напуснах дома си, без нищо друго освен един куфар с дрехи, голям корем и разочарованието на родителите ми, което кънтеше в ушите ми. Искам нещо повече за собствените си деца.

Саймън не се отказва.

– Търсиш ли си работа? Ресторантът е читав, но ако искаш да си купиш кола, да си наемеш жилище, трябва да изкарваш повече, отколкото Мелиса може да ти плати.

Не разбирам какво му става. Не сме богати, но се справяме доста добре. Няма нужда да взимаме пари от децата.