Крейг Расселл - Мръсният Хамбург

— Добре, главен криминален комисар Фабел, дръж ме в течение — каза Ван Хайден. — Не бива да закъсняваме за срещата горе. — Той си погледна часовника. — Ще те чакам след десет минути.

— Чудесно.

Фабел отиде при стената, която беше покрита със снимки на жертвите, направени на местопрестъплението. От ярката светлина образите бяха неестествено ярки: цветове, които сякаш се бяха взривили върху лъскавата хартия и от които на човек му се повдигаше. Изглеждаха нереални, сякаш нарисувани от Гоя. Но си бяха съвсем истински: преди четири дълги месеца Вернер и Фабел бяха стояли на хапливия вятър, който се беше родил в Сибир и прекосяваше безпрепятствено ниските плоски балтийски равнини. Фабел беше останал с чувството, че се намира сред лунен пейзаж, нощният мрак беше озарен от безпощадната светлина на преносимите дъгови лампи, а мразовитият въздух пукаше заедно със съскащите полицейски радиостанции. Вяха гледали вторачено обезобразеното тяло на първата жертва — Урсула Кастнер, двайсет и девет годишна юрисконсултка, която си беше тръгнала от работа, за да се озове в ада. Лежеше с черна дупка насред гърдите. На следващия ден Фабел беше получил първото съобщение по електронната поща.

Той забеляза, че до него стои Мария Клее.

— Защо го правят? — пророни Фабел сякаш на себе си.

Той плъзна отново поглед по снимките.

— В какъв смисъл „защо го правят“?

— Защо му се подчиняват? Първата жертва очевидно е имала уговорена среща. Автомобилът беше намерен в една от отбивките за почивка на магистралата, нямаше следи от боричкане или насилствено отвличане. А втората жертва… тя очевидно е поканила убиеца си. Или той е имал ключ. Няма следи от проникване с взлом, от борба в антрето. Е, сигурно до известна степен е разбираемо, че една проститутка е гостоприемна. Но Урсула Кастнер е била умна млада жена, която е била наясно, че трябва да внимава. Защо и двете са се подчинили на един напълно непознат?

— Ако наистина е непознат — напомни Мария.

— Ако нашият човек наистина се вмества в психологическия портрет на серийния убиец, той няма да избере жертви, които са го познавали — отбеляза Сузане Екхарт, която беше дошла при Фабел и Мария.

— В такъв случай защо Кастнер е отишла с него, а „Моник“ го е пуснала вътре? — повтори въпроса си Фабел.

Мария сви рамене.

— Нещо в него може би е пораждало доверие… — Сузане замълча, сякаш за да претегли думите си. — Помните ли случая с Албърт Десалво?

Мария и Фабел се спогледаха — очевидно не го помнеха.

— Албърт Десалво. Бостънският удушвач. В началото на седемдесетте е убил в Бостън десетина жени…

— И какво той? — каза Фабел, наистина беше объркан.

— Бостънските полицаи са си задавали съвсем същия въпрос, както и вие: „Защо жертвите го пускат в жилищата си?“

— И защо?

— По професия Десалво бил водопроводчик. Звънял на входните врати и обяснявал, че го е пратил домоуправителят. Ако жертвата се усъмняла или откажела да го пусне, Десалво казвал само: „Добре“, и си тръгвал, сякаш му е все едно. И понеже жертвите не искали да си имат неприятности с хазяите и Десалво наистина носел инструменти на водопроводчик, освен това не бил особено настойчив, жените му отваряли и го викали да влезе вътре.

— И какво означава това? — намеси се Мария. — Че трябва да търсим водопроводчик ли?

Сузане въздъхна нетърпеливо.

— Не, не непременно. Но не е изключено и нашият човек да се е предрешил. Да изглежда така, че да вдъхва доверие, дори и жертвата да не го познава.

Мария почука с химикалката по зъбите си.

— Знаем от думите на самия извършител, че той е анонимен на вид. Може би, преди да извърши убийството, се преоблича като човек с власт…

— Е, това, господин Фабел, е много по-добър любителски опит да се направи психологически портрет, отколкото вашия — усмихна се широко Сузане Екхарт, откривайки съвършените си зъби.

Фабел отново плъзна очи по образите върху стената.

— Да предположим, че той разкрасява ритуала и се облича като човек с власт. Кой за жертвите би олицетворявал власт и същевременно би им вдъхвал доверие?

Мария Клее се взря в шефа си. После каза почти през шепот:

— Ох, да му се не види!

— Аз ли да съобщя новината на началника на управлението, или ще го направиш ти?

Преди да се качи в кабинета на Ван Хайден, Фабел звънна по телефона в Седми отдел на Криминалната полиция, който се занимаваше с борбата с организираната престъпност. Уреди си среща с главен комисар Бухолц, шеф на групата, която държеше под наблюдение организацията на Улугбей. Нещо в тона на Бухолц накара Фабел да си помисли, че са очаквали той да се обади, макар и без особено желание. Бухолц му насрочи среща за два и половина. След разговора с него Фабел извади синята папка със служебното досие на Клугман от полицията в Хамбург. Прочете вътре каквото и беше очаквал: в продължение на шест месеца — всъщност шестте месеца непосредствено преди да напусне полицията, — като член на отряда за бързо реагиране Клугман е бил на пряко подчинение на Бухолц.