Крейг Расселл - Мръсният Хамбург

— Да, господин кмет, и аз го забелязах.

Фабел се завъртя на кожения стол, за да е с лице към доктор Ханс Шрайбер, кмет на Хамбург и водач на градския съвет.

Той се усмихна.

— Значи вие сте прословутият Английски комисар?

— Това не е много точно.

— Защо, не сте ли англичанин?

— Не. Да ви призная, нямам и капка английска кръв във вените си. Майка ми е шотландка, баща ми е фриз. Когато бях малък, живяхме известно време в Англия. Учил съм там. Защо питате?

— Просто ми е любопитно. Самият аз съм англофил. В края на краищата нали твърдят, че Хамбург е „най-английският град извън Обединеното кралство“!… Все пак е любопитно… че ви наричат Английския комисар, де. Това ви откроява като… различен. Смятате ли се за различен, господин Фабел?

Той сви рамене. Не разбираше защо изобщо водят този разговор, а свойският тон започваше да го дразни. Фабел наистина се чувстваше различен. Цял живот беше усещал, че не прилича на другите германци. Беше му неприятно, но същевременно ценеше тази своя особеност.

Шрайбер очевидно долови, че Фабел се чувства все по-неловко.

— Извинявайте, не исках да любопитствам излишно. Но прочетох служебното ви досие и е ясно, че сте изключителен полицай. Убеден съм, че наистина сте различен, че имате устрем и прозорливост, с каквито останалите не могат да се похвалят. Точно заради това вярвам, че сте човекът, който ще спре това чудовище.

— Нямам избор — отбеляза Фабел и обясни защо е бил „избран“ от така наречения Син на Свен.

Докато той говореше, Шрайбер кимаше и се въсеше съсредоточено, сякаш за да осмисли и да претегли цялата информация. На Фабел обаче му направи впечатление, че погледът на кмета шари из помещението. От това напрегнатите очи с увиснали клепачи придобиха някакъв почти хищнически вид. Човек оставаше с впечатлението, че мислите на Шрайбер са на няколко места едновременно.

— Всъщност искам да знам, господин главен комисар, дали имате стратегия — намеси се градският съветник Ганц. — Надявам се да не сте оставили този маниак да определя дневния ред. В случая са необходими целенасочени действия…

Фабел тъкмо понечи да отговори, когато Шрайбер го прекъсна.

— Имам пълно доверие на господин Фабел, Хуго. И според мен е неуместно ние, политиците, да казваме на полицията как да си върши работата.

Розовите бузи на Ганц почервеняха още повече. Беше ясно кой командва парада. Най-странното беше, че макар и Шрайбер да бе казал твърде насърчителни думи, Фабел не бе никак убеден, че той му има доверие. Или че самият кмет е човек, на когото Фабел може да се довери.

Ван Хайден наруши мълчанието, което започваше да става тягостно.

— Може би точно сега е моментът главен криминален комисар Фабел да ни докладва за положението.

Шрайбер също седна при останалите и Фабел изложи накратко хода на разследването до този момент. Докладът му беше придружен със снимки от местопрестъпленията. На няколко пъти Ганц изглеждаше така, сякаш му е прилошало, а Шрайбер си беше сложил маската на заучена загриженост. Към края на доклада Фабел се облегна на стола и погледна към Ван Хайден.

— Какво става, Фабел? Имаш ли да ни съобщаваш още нещо?

— Опасявам се, че да, господин началник. Засега е само предположение, но…

— Но?

— Както вече отбелязах, няма следи от проникване с взлом в жилището на втората жертва, по нищо не личи и че в началото и двете жертви са оказали някаква съпротива на извършителя. Това ни кара да направим извода, че той или е бил въоръжен и ги е принудил да му се подчиняват, или те по някаква причина са му се доверили. Второто означава или че вече са го познавали — което според нас е малко вероятно, ако се съди от психологическия портрет, който съставихме на убиеца, и от това, че двете жертви са живели твърде далеч една от друга и са се занимавали с коренно различни неща…

— А втората възможност? — попита този път Шрайбер.

— Втората възможност е нашият убиец да се облича като човек, който има власт и вдъхва доверие…

— Например? — намеси се отново Ван Хайден.

— Например като полицай… или представител на градската управа…

За миг всички замълчаха. Шрайбер и Ганц си размениха поглед, за който беше трудно да се определи какво точно означава. Ван Хайден седеше като попарен. Лицето на Фолкер беше безизразно.

— Но това не е установено със сигурност, нали?

Въпросът на Ван Хайден прозвуча по-скоро като молба.

— Не, не е. Но трябва да намерим някакво обяснение на факта, че жертвите не са се съпротивлявали на своя убиец и са го допуснали до себе си. Той може би се е представил за майстор и е разказал нещо правдоподобно, но психологическият портрет по-скоро ни навежда на мисълта, че мъжът изпитва наслада от властта, която има над жертвите, а полицейската униформа и значка биха му дали такава власт.