Крейг Расселл - Мръсният Хамбург

Намери статията за Максуейн.

И застина. Чашата кафе в ръката му замръзна между устните му и чинийката. Спусна се мъртвешко мълчание. Фабел имаше чувството, че е затворен като в клетка в мига между ударите на сърцето си, когато кръвта сякаш се вледени в жилите му. После се отърси от унеса. Остави с трясък чашата обратно върху чинийката, като разплиска черната горчива течност. Още преди да се е усетил, че вече не седи на канапето, скочи на крака и хукна през стаята. Още държеше в лявата си ръка отворения речник и не сваляше очи от статията. Дясната му ръка намери безжичния телефон и натисна с все сила единствения бутон, с който Фабел се свързваше с телефонния номер на отдел „Убийства“.

— Мамка му… — изпелтечи Фабел, защото му се стори, че сигналът „свободно“ продължава безкрайно.

Накрая вдигна Мария. Фабел дори не се представи.

— Ана се оказа права, Мария… Господи, всичко объркахме. Максуейн е. Максуейн е Синът на Свен.

Мария заговори объркано и неубедено, но Фабел заличи неверието й с цял порой от думи.

— През цялото време ни е казвал кой е. А ние не сме разбрали. Повтарял го е във всяко съобщение по електронната поща. Има ли още екип, който да държи под наблюдение Максуейн?

— Да. В момента вероятно е останал само един човек. Стои пред жилището му.

— Прати незабавно още някого! Кажи им да чакат, докато отидем, да не би Максуейн да се опита да излезе. В такъв случай нека го задържат по подозрение в убийство. Повикай всички в отдела. И предай на адвоката на Норберт Айтел, че до десет минути ще разговарям с клиента му, не ме интересува дали той ще присъства или не. След петнайсет минути ще се видим в заседателната зала.

Събота, 21 юни, 9,00 ч. вечерта,

Аймсбютел, Хамбург

Ана се беше потопила в дълбокото, тъмно и топло езеро на съня без сънища. Когато се беше прибрала от полицейското управление, не беше очаквала, че ще заспи: чувстваше се капнала от умора и в съзнанието й като превключвани напосоки телевизионни канали се редуваха сцени от вечерта с Максуейн, изтръгнати от своята последователност. Изтощението с дебели пръсти и оловни крайници забавяше всичките й движения, докато тя вършеше нещата, отделящи я като препятствие от съня. Ана нахрани тигровия котарак Маузи, свали си грима и се съблече.

Наближаваше пет следобед, когато се събуди — Маузи седеше в долния край на леглото и я наблюдаваше с нагло безразличие. Оловото в крайниците й се беше стопило, но докато беше спала, около главата й се беше стегнал обръч от болка. Тя стана, глътна два кодеина и се потопи в хладката вана. Излегна се, без да се движи, сложи върху очите си мокра хавлиена кърпа и зачака водата да се охлади още, докато кожата й настръхне. В банята цареше почти пълна тишина, нарушавана само от кънтящия звук на водата, когато Ана се размърдаше, и веднъж от вика й: „Маузи“, който тя нададе възможно най-строго, без да сваля кърпата от лицето си, защото чу шум откъм кухнята.

Огледа добре оформените си, побелели от водата нокти и излезе без желание от ваната. Подсуши тялото и косата си и отиде в кухнята, където Маузи седеше в един ъгъл, както никога кротък и притихнал.

— Какво си направил пак, Spitzbube [51] Разбойник (нем.). — Б. пр. такъв!

Огледа кухнята, за да открие следи от котешки пакости. Отвори прозореца, така че Маузи да може да излезе на малкия балкон, и котаракът се шмугна навън. Ана потрепери и извади от хладилника изстудена вода, от която отпи няколко освежителни глътки. Върна се в спалнята и тъкмо се облече, когато чу, че се чука на вратата. Сигурно беше някой от съседите, защото външни лица влизаха в блока само ако ги пуснеш по домофона. Още преди да отвори, Ана реши, че вероятно е дошла госпожа Кройцер, старицата от горния етаж. Тя знаеше каква е професията на Ана и често идваше на вратата йс разкази за съмнителни типове, които е видяла в супермаркета, в библиотеката или на улицата отпред. Ана винаги изслушваше търпеливо бабката, черпеше я зелен чай и отклоняваше вниманието й от будната гражданска съвест към клюките и общите любезни приказки. Прекрасно знаеше, че тревогите на възрастната жена са дребна хитрост, с която тя иска да създаде оазис на приятелство и общуване в самотната пустиня на дните си, но това не й пречеше. Тази вечер обаче предпочиташе да не се занимава с такива неща. Докато вървеше към входната врата, Ана със сигурност се чувстваше замаяна въпреки дългия сън.

— Добър вечер, госпожо Кройц… — подхвана и понечи да отвори.