Ларс Кеплер - Свидетел на огъня

На Юна му отне три часа да установи местонахождението на една осемдесет и четири годишна жена, на име Мая Стефансон, в един дом за пенсионери в Свег. Часът вече бе седем вечерта, ала Юна запали колата и подкара към Свег. Когато пристигна, часът за лягане бе минал и не го пуснаха в дома.

Юна се настани в „Лила Хотел“, опита се да поспи, но се събуди в четири часа и оттогава стои на прозореца в очакване на утрото.

Почти е сигурен, че е намерил Руса Бергман. Тя бе предпочела да смени фамилията си с моминското име на своята майка и бе започнала да използва второто си кръщелно име като собствено име.

Юна поглежда часовника си и вижда, че е време да тръгва. Закопчава сакото си, излиза от стаята, слиза до рецепцията, излиза навън и тръгва пеш през малкото селище.

Домът за пенсионери „Бловинген“ представлява група сгради в жълт гипс сред добре поддържана морава с пътечка и пейки за отмора.

Юна отваря вратата на дома за пенсионери и влиза. Трябва да си наложи да продължи да крачи бавно през коридора с неонови лампи на тавана и затворени врати, водещи към канцеларията и кухнята.

„Тя не трябваше да може да ме намери — казва си за пореден път той. — Не трябваше да може да ме познае, нещо се е объркало.“

Юна никога не говори за това, което доведе до неговата самота, ала то не му дава мира нито за миг.

Животът му изгоря като магнезий, лумна в пламъци и угасна за един миг, от величествена белота до тлееща пепел.

В общата стая е застанал слаб мъж около осемдесетте и зяпа шарения екран на телевизора. Дават сутрешно предаване и телевизионният готвач затопля сусамово олио в тиган за сотиране и обяснява рецепта, която да привнесе нещо ново в традиционния празник за откриването на сезона за лов на раци.

Възрастният мъж се обръща към Юна и присвива очи.

— Андерш? — пита старецът с хриптящ глас. — Ти ли си, Андерш?

— Казвам се Юна — отвръща той с напевен фински акцент. — Търся Мая Стефансон.

Старецът го гледа втренчено с влажни, зачервени очи.

— Андерш, слушай сега, момчето ми. Трябва да ми помогнеш да се махна оттук. Пълно е само със старци.

Възрастният мъж започва да удря със слабия си юмрук по ръба на дивана, ала рязко спира, когато в стаята влиза медицинска сестра.

— Добро утро — поздравява Юна. — Идвам на посещение при Мая Стефансон.

— Колко мило — отвръща тя. — Но трябва да ви предупредя, че Мая страда от силна деменция. Бяга при всеки удобен случай.

— Разбирам — отговаря Юна.

— Миналото лято бе стигнала чак до Стокхолм.

Медицинската сестра превежда Юна през измит коридор с приглушено осветление и после отваря една врата.

— Мая? — извиква тя с приветлив глас.

Една възрастна жена оправя леглото. Щом вдига поглед, Юна тутакси я познава. Същата жена, която го последва пред църквата „Адолф Фредрик“. Същата, която му показа картите за игра на шиле. Същата, която каза, че Руса Бергман му праща поздрави.

Сърцето на Юна бие, все едно ще изскочи.

Тя е единствената, която знае къде се намират съпругата и дъщеря му, а не би трябвало да подозира за неговото съществуване.

— Руса Бергман? — пита Юна.

— Да — отговаря тя и вдига ръка като първолаче.

— Казвам се Юна Лина.

— Да — усмихва се Руса Бергман и влачейки крака, тръгва към него.

— Предадохте ми поздрави — казва той.

— Скъпи мой, не си спомням — отговаря Руса и сяда на дивана.

Той преглъща мъчително и прави крачка към нея:

— Попитахте ме защо се преструвам, че дъщеря ми е мъртва.

— Не бива да правиш така — отвръща тя назидателно. — Не е никак хубаво.

— Какво знаеш за дъщеря ми? — пита Юна и прави още една крачка към старицата. — Чула ли си нещо?

Тя само се усмихва отсъстващо и Юна свежда поглед. Опитва се да разсъждава трезво и забелязва, че ръцете му треперят, когато отива до малката кухненска ниша и налива кафе в две чаши.

— Руса, това е важно за мен — бавно произнася той и оставя чашите на масата. — Много важно…

Старицата примигва няколко пъти и после пита с уплашен глас:

— Кой си ти? Случило ли се е нещо на мама?

— Руса, спомняш ли си едно малко момиче на име Луми? Нейната майка се казваше Сума и ти им помогна да…

Юна замлъква, щом среща неспокойния, изгубен поглед на възрастната жена.

— Защо ме потърси? — пита той, макар да съзнава, че е безсмислено.

Руса Бергман изпуска чашата кафе на пода и се разплаква. Медицинската сестра влиза в стаята и я успокоява съвсем рутинно.