Ларс Кеплер - Свидетел на огъня

Пътят, както толкова много пътища за дървесина, се простира прав като конец. Гумите трещят над дупки и бабуни. Покрай тях се мержелеят стволове на дървета и синята светлина прониква във вътрешността на гората.

Соня докладва в участъка в същия миг, в който влизат на застлания с чакъл двор, между тъмночервените постройки на „Биргитагорден“.

На стълбите на преддверието към главната сграда стои момиче по нощница. Очите му са широко отворени, лицето му е бледо, а изражението — отсъстващо.

Ролф и Соня излизат от колата и бързо тръгват към момичето под пулсиращата синя светлина, ала то сякаш не ги забелязва.

Едно куче се разлайва ожесточено.

— Има ли ранени? — пита Ролф на висок глас. — Някой нуждае ли се от помощ?

Момичето неопределено помахва към края на гората, олюлява се и се опитва да направи крачка, когато краката му се подгъват. То се строполява по гръб и си удря главата.

— Как си? — пита го Соня, щом успява да стигне до него.

Момичето все така лежи на стълбището, гледа втренчено в небето и диша учестено и повърхностно. Соня забелязва, че е раздрало с нокти ръцете си от лактите надолу и по шията.

— Ще вляза — процежда през зъби Ролф.

Соня остава при шокираното момиче и изчаква линейката, а Ролф влиза в сградата. Вижда кървави отпечатъци от ботуши и боси крака по дървения под в няколко посоки. Дълги крачки са преминали през коридора към вестибюла и обратно. Ролф усеща как адреналинът изпълва тялото му. Внимава да не стъпче следите, ала съзнава, че първата му задача е да спасява човешки живот.

Надзърта в една обща стая и вижда, че всички лампи светят, а на двата дивана са насядали четири момичета.

— Има ли ранен? — провиква се той.

— Може би малко — усмихва се малко червенокосо момиченце в розов анцуг.

— Къде е тя? — пита Ролф напрегнато.

— Миранда лежи в леглото — отвръща едно по-голямо момиче с тъмни прави коси.

— Тук вътре ли? — пита той, като сочи към спалното отделение.

По-голямото момиче само кимва в отговор и Ролф тръгва по кървавите отпечатъци от стъпки, преминава през една трапезария с голяма дървена маса и кахлена печка, озовава се в тъмния коридор с врати, които водят към личните стаи на ученичките. Обувки и боси крака са стъпвали наоколо из кръвта. Старият под зад него проскърцва. Ролф спира, откачва джобното фенерче от колана си и насочва светлината във вътрешността на коридора. Бързо обхожда с поглед изрисуваните на ръка поговорки и цитати от Библията, с изпълнени със завъртулки шарки, и после насочва светлината надолу.

Кръв се е стекла по пода, изпод вратата в дъното на тъмна ниша. Ключът е в ключалката. Той отива там, внимателно хваща фенерчето с другата си ръка, протяга се и натиска външната брава.

Чува се прищракване, вратата се отваря и дръжката отскача обратно с металически звук.

— Хей? Миранда? Казвам се Ролф и съм полицай — произнася той в тишината, докато се приближава. — Сега влизам при теб…

Единственият звук, който се чува, е този на собственото му дишане.

Предпазливо отваря вратата и обхожда вътрешността с лъча от фенерчето. Гледката, която го посреща, е толкова брутална, че той се олюлява и трябва да се подпре на касата на вратата.

Импулсивно извръща поглед, ала очите му вече са съзрели това, което не желае да види. Пулсът му започва да бучи в ушите му, когато чува как капките капят в локвата долу на пода.

На леглото лежи млада жена, ала голяма част от главата ѝ сякаш липсва. Стените са изпръскани с кръв и от тъмния абажур на лампата все още се сцеждат капки.

Вратата зад Ролф внезапно се затръшва и той така се изплашва, че изтърва фенерчето на пода. Всичко става черно. Обръща се, пипнешком тръгва в мрака и чува как малки момичешки ръце удрят по външната страна на вратата.

— Сега тя те вижда — извиква звънко гласче. — Сега тя гледа!

Ролф достига бравата, опитва се да я отвори, ала тя е блокирана. Малката ключалка блещука срещу него в мрака. С треперещи ръце натиска дръжката и бутва с рамо.

Вратата се отваря и Ролф, олюлявайки се, излиза в коридора. Поема въздух в дробовете си. Червенокосото момиченце стои наблизо, вторачило в него големите си очи.

Криминален инспектор Юна Лина стои до прозореца на хотелската си стая в Свег, на четиристотин и петдесет километра на север от Стокхолм. Светлината на зората е хладна, синя, сякаш забулена с воал от водни пари. Нито една лампа не е запалена на улица „Елвгатан“. Все още има достатъчно време, докато ще може да разбере дали е намерил Руса Бергман.