Ларс Кеплер - Свидетел на огъня

— Чакай в трапезарията — нарежда Каролин.

— Ами кръвта? Видя ли кръвта? — изкрещява Нина и се одира с ноктите си до кръв под дясната си мишница.

— Даниел Грим — отвръща уморен глас в телефона.

— Аз съм Каролин, станала е злополука, а Елисабет не се събужда, не мога да събудя Елисабет, затова се обадих на теб, не знам какво да правим.

— По краката ми има кръв — пищи Нина. — По краката ми има кръв…

— Успокой се — изкрещява Инди и се опитва да отведе Нина оттам.

— Какво става? — пита Даниел с глас, който изведнъж вече е буден и изпълнен със самообладание.

— Миранда е в килията, но е пълно с кръв — отвръща Каролин и преглъща тежко. — Не знам какво да…

— Сериозно ли е ранена? — пита той.

— Да, струва ми се… или аз…

— Каролин — прекъсва я Даниел, — ще се обадя да повикам линейка и така…

— А аз какво да направя? Какво да…

— Виж дали Миранда има нужда от помощ и се опитай да събудиш Елисабет — отговаря Даниел.

Централата за спешни случаи в Сундсвал се помещава в триетажна сграда от червени тухли на „Бьорнеборгсгатан“, до парка Бекпаркен. Ясмин обикновено няма никакви проблеми с нощните дежурства, но сега се чувства непривично уморена. Четири сутринта е и часът на вълка 1 1 Шведски филм, 1968 г., режисьор Ингмар Бергман. Сюжетът е свързан с поверието, че в 3 ч. след полунощ вълкът идва, за да прибира човешки животи. — Бел.ред. е отминал. Седи със слушалки пред компютъра и духа черното кафе в чашата си. В стаята за почивка разговорът и смеховете продължават. Снощи заглавията на вестниците тръбяха за операторка на спешни повиквания от полицията, която заработвала допълнително с телефонен секс. Оказа се, че била само на административна длъжност в компанията, която продавала такива услуги, но таблоидите го преиначаваха, все едно е приемала разговори от различно естество в централата за спешни случаи.

Ясмин поглежда над монитора навън през прозореца. Все още не е започнало да се развиделява. Един тир преминава с грохот. По-далеч по пътя има улична лампа. Бледото сияние осветява едно широколистно дърво, сиво електрическо табло и отрязък от празния тротоар.

Ясмин оставя чашата кафе и приема входящо обаждане:

— Телефон сто и дванайсет… Какво се е случило?

— Казвам се Даниел Грим, училищен психолог съм в „Биргитагорден“. Току-що ми позвъни една от възпитаничките ни. Прозвуча много сериозно. Трябва да отидете там.

— Можете ли да кажете какво се е случило? — пита Ясмин, докато търси „Биргитагорден“ на компютъра.

— Не зная, обади се едно от момичетата. Не разбрах добре думите ѝ, защото всички наоколо крещяха, а тя през плач говореше, че цялата стая била в кръв.

Ясмин прави знак на колежката си Ингрид Санден, че има нужда от още оператори.

— Вие самият там на място ли сте? — пита Ингрид в слушалката си.

— Не, у дома съм, спях, но едно от момичетата позвъни…

— За „Биргитагорден“, на север от Сунос, ли говорите? — пита Ясмин спокойно.

— Моля ви, побързайте — отвръща той с треперещ глас.

— Изпращаме полиция и линейка до „Биргитагорден“, на север от Сунос — повтаря Ясмин, за да потвърди.

Тя прекъсва разговора и незабавно повиква полиция и линейка. Ингрид продължава да разпитва Даниел:

— „Биргитагорден“ не е ли дом за младежи?

— Да, специален дом за младежи — отвръща той.

— Не би ли трябвало на място да има хора от персонала?

— Да, съпругата ми Елисабет е на дежурство, сега ще ѝ се обадя… не знам какво става, нищо не знам.

— Полицията е на път — отвръща Ингрид успокоително в слушалката и с крайчето на очите си вижда, че синята светлина на първата кола за спешна помощ вече се стрелва по пустата улица.

Тесният страничен път, който започва от шосе 86, пресича тъмната гора и води нагоре до Химелшон и „Биргитагорден“.

Чакълът хруска под гумите на полицейската кола и шумоли по калниците ѝ. Светлината на прожекторите играе между високите стволове на боровете.

— Била си тук и преди, а? — пита Ролф Викнер и превключва на четвърта.

— Да… преди няколко години едно момиче се опита да подпали една от постройките — отговаря Соня Раск.

— Защо ли не могат да се свържат с персонала, дявол го взел? — промърморва Ролф.

— Сигурно са заети до уши — каквото и да е станало — казва Соня.

— Но щеше да ни е от полза, ако бяхме научили малко повече.

— Да — съгласява се тя спокойно.

След това двамата колеги седят в мълчание един до друг и слушат комуникацията по полицейското радио. На път е линейка, още един полицейски автомобил е потеглил от участъка.