Ларс Кеплер - Свидетел на огъня

Нина Моландер отдръпва ръката си и се събужда от рязкото движение. Среднощ е. Лежи в леглото си. Единственото, което се чува, е кучешкият лай вън на двора. Новото лекарство я буди нощем. Трябва да стане и да се изпишка. Прасците и стъпалата ѝ се подуват, но лекарството ѝ е нужно, иначе всичките ѝ мисли са мрачни, не я е грижа за нищо и няма сили за друго, освен да лежи със затворени очи.

Казва си, че ѝ е нужна малка светлинка, нещо хубаво, което да очаква. Не само смъртта, не само мисли за смъртта.

Нина отмахва завивката, спуска крака на топлия дървен под и става от леглото си. Тя е на петнайсет години и има дълги руси коси. Телосложението ѝ е здраво, с широк ханш и големи гърди. Бялата фланелена нощница се опъва по корема ѝ.

Домът за младежи е тих, коридорът почива в зеления отблясък от табелата, която обозначава аварийния изход.

Зад една врата се чува странен шепот и Нина си казва, че другите ученички са си спретнали купон, без да си направят труда да я поканят.

„Аз пък нямаше и да отида“, мисли си тя.

Във въздуха се усеща миризма на изгорял огън. Кучето отново започва да лае. Подът в коридора е по-студен. Тя не се опитва да върви безшумно. Идва ѝ да затръшне вратата на тоалетната няколко пъти. Не ѝ дреме, че Алмира изпада в ярост и започва да я замеря в гърба с каквото ѝ попадне.

Старите дъски слабо тракат. Нина продължава към тоалетната, но спира, когато усеща нещо влажно под десния си крак. Черна локвичка е изтекла изпод вратата на изолатора, където спи Миранда. Отначало Нина се заковава на място, не знае какво да направи, но после вижда, че ключът е в ключалката.

Това е странно.

Протяга ръка към лъскавата дръжка, отваря вратата, влиза и запалва лампата.

Всичко е в кръв — капеща, блещукаща, течаща.

Миранда лежи в леглото.

Нина отстъпва няколко крачки назад, не забелязва, че се е напишкала. Подпира се с ръка на стената, вижда кървавите отпечатъци от обувки по пода и ѝ се струва, че ще припадне.

Обръща се, отвън в коридора е, отваря вратата на съседната стая, запалва лампата, нахлува вътре и разтърсва Каролин за рамото.

— Миранда е ранена — прошепва ѝ. — Мисля, че е ранена.

— Какво правиш в стаята ми? — пита Каролин и сяда в леглото. — По дяволите, изобщо колко е часът?

— Има кръв по пода — вика Нина.

— Успокой се.

Нина диша твърде учестено, взира се в очите на Каролин, трябва да я накара да разбере, но в същото време е изненадана от собствения си глас, от това, че се осмелява да крещи посред нощ.

— Всичко е в кръв!

— Млъкни — просъсква Каролин и става от леглото.

Виковете на Нина са събудили и други, от стаите вече се чуват гласове.

— Ела да видиш — казва Нина, като тревожно раздира с нокти ръцете си. — Миранда изглежда странно, трябва да я погледнеш, трябва…

— Можеш ли да се успокоиш? Ще погледна, но съм сигурна, че…

От коридора се разнася писък. Надала го е малката Тула. Каролин се втурва навън. Тула се е вторачила в изолатора. Очите ѝ са широко отворени. Инди излиза в коридора и се почесва под мишницата.

Каролин издърпва Тула, но успява да види кръвта по стените и бялото тяло на Миранда. Сърцето ѝ бие силно. Препречва пътя на Инди, казва си, че никоя от тях няма нужда да вижда повече самоубийства.

— Случило се е нещастие — обяснява тя бързо. — Можеш ли да заведеш всички в трапезарията, Инди?

— С Миранда ли се е случило нещо? — пита Инди.

— Да, трябва да събудим Елисабет.

Лу Чу и Алмира излизат от една и съща стая. Лу Чу е обута само в долнище на пижама, а Алмира се е увила в завивката.

— Идете в трапезарията — казва Инди.

— Може ли първо да си измия лицето? — пита Лу Чу.

— Вземи и Тула.

— Какво става, по дяволите? — пита Алмира.

— Не знаем — лаконично отвръща Каролин.

Докато Инди се опитва да отведе със себе си всички в трапезарията, Каролин забързано се отправя по коридора към стаята за пренощуване на персонала. Знае, че Елисабет взема приспивателно и никога не се пробужда, когато някое от момичетата стане и започне да щъка насам-натам.

Каролин блъска по вратата с все сила.

— Елисабет, трябва да се събудиш — вика тя.

Нищо не се случва. Не се чува нито звук.

Каролин продължава да върви покрай приемното и отива до сестринската канцелария. Вратата зее отворена и тя направо влиза, взема телефона и се обажда на Даниел, първия човек, за когото се сеща.

По линията се чува пращене.

Инди и Нина влизат в канцеларията. Устните на Нина са побледнели, тя се движи тромаво и тялото ѝ се тресе.