Ларс Кеплер: Свидетел на огъня

Ключалката слабо мъждука.

Елисабет спира и затаява дъх. Звънък глас прошепва нещо в една от стаите, ала внезапно замлъква, когато Елисабет продължава натам.

— Пазете тишина — произнася тя на всеослушание.

Сърцето ѝ започва да бие по-учестено, когато прозвучава поредица бързи тупкания. Трудно е да се определи откъде идват, но звучи сякаш Миранда лежи в леглото и рита с босите си крака по стената. Елисабет си мисли да отиде там и да надзърне през ключалката, когато вижда, че някой е застанал в тъмната ниша. Човек е.

Тя издишва тежко и тръгва заднишком, с усещане за загадъчност, сякаш тялото ѝ е натежало от вода.

Мигом проумява опасността на положението, ала страхът я сковава.

Едва когато подът на коридора изскърцва, идва импулсът да бяга, за да спаси живота си.

Фигурата в мрака изведнъж започва да се движи бързо.

Елисабет се обръща, затичва се, чува стъпките след себе си, подхлъзва се на чергата, удря лакътя си в стената и продължава напред.

Мек глас я призовава да спре, ала тя не спира, а тича, втурва се по коридора.

Вратите се разтварят и отскачат обратно.

Обхваната от паника, тя профучава покрай приемната стая, опира се в стените. Таблото с Конвенцията за защита на детето на ООН се откъсва от куката и се удря в пода. Тя достига входната врата, несръчно натиска дръжката, бутва вратата и изтичва навън, в нощната прохлада, ала се подхлъзва на стъпалата към преддверието. Пада на хълбок и затиска единия си крак под себе си. Болката в глезена ѝ е толкова силна, че Елисабет изпищява. Влачи се по земята, чува тежки стъпки във вестибюла, пропълзява известно разстояние, изгубва чехлите си и стенейки, се изправя.

Кучето лае срещу ѝ, обикаля тичешком, пъхти и скимти. Елисабет, куцукайки, продължава да се отдалечава от сградата през тъмния, застлан с чакъл, двор. Кучето лае отново, ожесточено и накъсано. Елисабет е наясно, че няма да може да се добере до гората, а най-близкото стопанство е далеч — на половин час път с кола. Няма къде да иде. Оглежда се наоколо в мрака и се шмугва зад сушилнята. Стига до пивоварната, отваря си с треперещи ръце, вмъква се вътре и внимателно придърпва вратата, докато се затвори.

Дишайки тежко, жената се свлича на пода и изнамира телефона си.

— О, боже, божичко…

Ръцете ѝ треперят толкова силно, че изтърва апарата на пода. Капакът му се отваря и батерията пада. Елисабет започва да събира частите, когато чува хрущене от стъпки по чакъла на двора.

Затаява дъх.

Пулсът ѝ кънти в тялото ѝ. Ушите ѝ бучат. Опитва се да види нещо през ниския прозорец.

Кучето лае точно отвън. Бустер я е последвал тук. Животното дращи по вратата и скимти ожесточено.

Тя допълзява още по-навътре, в ъгъла до зиданата камина, опитва се да диша тихичко, скрива се съвсем зад коша за дърва и след това намества плоската батерия на мястото ѝ в телефона.

Елисабет изкрещява, когато вратата на пивоварната се отваря. Панически започва да се влачи покрай стената, но не стига доникъде.

Тя вижда ботушите, скритата в сянка фигура, после ужасяващото лице и чука в ръката, тъмния блясък и тежестта.

Елисабет кимва, вслушва се в гласа и после закрива лицето си с ръце.

Човешката сянка се поколебава, ала после тичешком прекосява помещението, натиска я на пода с крак и я удря силно. Тя усеща пареща болка на челото, точно където започва косата ѝ. Зрението ѝ изчезва напълно. Боли я страшно много, но едновременно с това ясно усеща как топлата кръв се стича надолу по ушите и шията ѝ като милувка.

Следващият удар попада на същото място, главата ѝ се олюлява и единственото, което усеща, е как дробовете ѝ засмукват кислород.

Замаяна, тя си помисля колко прекрасно сладостен е въздухът, после загубва съзнание.

Елисабет не усеща останалите удари и как тялото ѝ се разтриса от тях. Не забелязва как изваждат от джоба ѝ ключовете от канцеларията и изолатора, не вижда как остава да лежи на пода, как после кучето влиза в помещението и лочи кръв от размазаната ѝ глава, докато животът бавно я напуска.

Някой е забравил голяма червена ябълка на масата. Плодът блести изкусително. Решава да я изяде и после просто да се престори на ни лук яла, ни лук мирисала. Просто няма да ѝ пука за въпросите, няма да чува дрънканиците, само ще си седи със сърдито изражение.

Протяга се, но когато най-сетне държи ябълката в ръката си, усеща, че е прогнила.

Пръстите ѝ потъват надолу в нещо студено и влажно.