Ларс Кеплер - Свидетел на огъня

За няколко месеца шестте момичета ще живеят в бившия смесен магазин — просторна сграда с голяма остъклена веранда, разположена там, където тесният път към селото се разцепва като змийски език.

Момичета са вечеряли, някои от тях са останали в трапезарията, загледани в мекото синьо, сякаш забулено, море. В обширния хол отстрани седи Сулвейг Сундстрьом от дома за младежи „Севстагорден“ и плете пред пращящия огън в камината.

Студен коридор води от всекидневната до малка кухничка. Там седи охранител така, че да може да наблюдава вестибюла и вратата, и същевременно да има видимост през прозореца и моравата, чак до пътя.

Лу Чу и Нина търсят чипс в долапите, но се налага да се задоволят с пакет зърнена закуска.

— Какво ще направиш, когато дойде убиецът? — пита Лу Чу.

Татуираната ръка на охранителя потръпва на масата и той сковано ѝ се усмихва.

— Тук сте на сигурно място.

Той е около петдесетте, с бръсната глава и сурова брада, която започва от долната устна и стига до върха на брадичката. Огромните му мускули личат под тъмносинята блуза с логото на охранителната фирма.

Лу Чу не отговаря нищо, само го гледа и пъха зърнена закуска в устата си, дъвче шумно. Нина рови в хладилника и изважда пакет пушена шунка и бурканче горчица.

В другия край на къщата, около масата за хранене на остъклената веранда, са насядали Каролин, Инди, Тула и Алмира и играят карти.

— Искам всичките ти валета — заявява Инди.

— Ще ти се — подсмива се Алмира.

Инди изтегля една карта и я поглежда със задоволство.

— Тед Бънди беше досущ като касапин — тихо казва Тула.

— Боже, какви ги дрънкаш — въздъхва Каролин.

— Обикалял от стая в стая и пребивал с чук момичетата като тюленчета. Първо Лиса и Маргарет — и така.

— Млъкни — смее се Алмира.

Тула се усмихва към масата и Каролин не може да не потръпне.

— Какво търси тук тази бабичка, по дяволите? — пита Инди на висок глас.

Жената пред огъня вдига очи, след което пак бива погълната от плетката си.

— Ще продължим ли да играем карти? — нетърпеливо пита Тула.

— Чий ред е?

— Мой — казва Инди.

— Мамка му, как лъжеш — усмихва се Каролин.

— Телефонът ми умря — казва Алмира. — Бях го сложила да се зарежда в стаята и сега…

— Да го погледна ли? — пита Инди.

Тя маха капачето от задната страна на апарата, изважда батерията, слага я отново, но нищо не се случва.

— Странно — промърморва момичето.

— Зарежи го — заявява Алмира.

Инди пак изважда батерията.

— Та дори и симкарта няма, дявол го взел!

— Тула — строго казва Алмира, — ти ли си извадила симкартата ми?

— Не знам — нацупва се момичето.

— Трябва ми — загряваш ли?

Жената е оставила плетивото и влиза в трапезарията.

— Какво става? — пита тя.

— Ние сами ще се оправим — спокойно отговаря Каролин.

Тула тъжно присвива уста.

— Нищо не съм взела — изскимтява тя.

— Симкартата ми я няма — казва Алмира на висок глас.

— Та това не означава, че тя я е взела — възмутено отвръща жената.

— Алмира казва, че ще ме удари — обажда се Тула.

— Няма да търпя никакво насилие — обяснява жената, след което си отива, сяда и пак се залавя с плетивото.

— Тула — казва Алмира с приглушен глас, — наистина ми е важно да мога да се обаждам.

— Е, ще ти е трудно — отвръща ѝ с усмивка Тула.

Гората от другата страна на залива става все по-черна, после и небето потъмнява, докато водата все още блести като течно олово.

— Полицията смята, че Вики е убила Миранда — казва Каролин.

— Толкова са тъпи — промърморва Алмира.

— Аз не я познавам, никой от нас не я познава — отвръща Инди.

— Я се стегни.

— Ами ако тя сега е тръгнала насам, за да…

— Шшшт — прекъсва я Тула. Изправя се, застава опъната като струна и се взира в мрака. — Чухте ли? — пита тя и се обръща към Каролин и Алмира.

— Не — въздъхва Инди.

— Скоро ще сме мъртви — прошепва Тула.

— Ти съвсем откачи — казва Каролин, като не може да сдържи усмивката си.

Тя улавя ръката на Тула и я придърпва към себе си, хваща я за коляното и я потупва.

— Не се бой, нищо няма да се случи — утешава я.

Каролин се събужда на дивана. Последната жар бавно блещука в огнището. Към нея струи мека топлина. Тя сяда и се оглежда наоколо в тъмния салон и трапезарията. Разбира, че е заспала на дивана и че всички са си легнали, а нея просто са я оставили там.

Каролин се изправя, отива до един от големите прозорци и поглежда навън. Сега се вижда водата отвъд тъмните рибарски колиби. Цари спокойствие. Иззад воал от облаци луната осветява морето.