Ларс Кеплер - Свидетел на огъня

Тя отваря скърцащата врата от борово дърво и усеща струята хладен въздух по лицето си. Зад нея дървените мебели пукат. Сенките в коридора са плътни и вратите към стаите на учениците едва се мержелеят. Каролин пристъпва в мрака. Подът е леденостуден. Внезапно ѝ се струва, че чува нещо, въздишка или стон.

Звукът идва от тоалетната.

Тя предпазливо се приближава, а сърцето ѝ бумти в гърдите. Вратата стои открехната. Там вътре има някой. Странният звук се чува отново.

Каролин надзърта предпазливо през тесния процеп.

Нина седи на тоалетната чиния с разтворени крака и безразлично изражение на лицето. Пред нея е коленичил мъж, заврял лице между бедрата ѝ. Тя е вдигнала горнището на пижамата си, така че той я стиска за едната гърда, докато я лиже.

— Вече трябва да свършваш — казва Нина с тежък глас.

— Добре — отговаря той и бързо се изправя.

Когато откъсва тоалетна хартия и избърсва устата си, Каролин вижда, че това е охранителят.

— Хайде, дай ми парите — казва Нина и протяга ръка.

Охранителят започва да рови из джобовете си.

— Мамка му, имам само осемдесет крони — отговаря той.

— Ама ти каза петстотин.

— Какво да направя, по дяволите? Имам само осемдесет.

Нина въздъхва и взема парите.

Каролин бързо подминава вратата и се шмугва в студената малка стаичка, която са ѝ определили. Тя затваря вратата и запалва лампата на тавана. Вижда отражението си в черния прозорец, разбира, че ясно може да бъде видяна отвън, след което бързо отива и спуска щората. За първи път от много време насам я обхваща страх от тъмното.

С неприятно чувство Каролин си мисли за светлите очи на Тула, докато говореше за различни серийни убийци. Малката Тула бе превъзбудена и бе искала да уплаши другите, като каза, че Вики ги е преследвала тук до рибарското селище.

Каролин решава да зареже миенето на зъбите. Нищо не може да я накара отново да излезе в дългия черен коридор.

Премества стола до вратата и се опитва да залости дръжката с облегалката. Не се получава. Донася няколко купчини стари списания, слага ги с треперещи ръце на пода под краката на стола, така че облегалката избутва дръжката нагоре.

Струва ѝ се, че долавя как някой се прокрадва в коридора точно отвън, обръща поглед към ключалката и по гърба я полазват тръпки.

Изведнъж зад нея нещо изтрещява. Щората се вдига и се завърта с грохот.

— Господи! — въздъхва тя и пак я спуска.

Каролин застава неподвижно в стаята и се ослушва. После угася лампата и бързо се мушва в леглото, завива се плътно с ватирания юрган и чака чаршафите да се загреят.

Лежи, без да помръдва, вторачена в тъмното в дръжката на вратата, и пак се сеща за Вики Бенет. Изглеждаше толкова срамежлива и внимателна. На Каролин не ѝ се вярва да е извършила тези ужасни неща, просто не може да го приеме. Докато успее да отклони мислите си към нещо друго, си спомня разбитата глава на Миранда и кръвта, която капеше от тавана.

Изведнъж в коридора се чуват предпазливи стъпки. Затихват, после продължават напред и спират точно пред нейната врата. През трептящия мрак Каролин вижда как някой се опитва да натисне дръжката на вратата. Но тя се опира в облегалката на стола. Каролин стисва клепачи, закрива очи и се моли: „Дядо Господи, зло над мен недей праща…“.

Уморено тракане оглася нощната тишина. Звукът идва от едно детско столче за кола, което отново и отново се удря в голямата язовирна стена при водноелектрическата централа „Бергефоршен“.

Преобърнато наопаки, със сивия пластмасов гръб нагоре, едва различим над водната повърхност, детското столче е било довлечено дотук от водите на Индалселвен.

Откак снеговете се стопиха в планините на Йемтланд, притокът на реката е много висок. Електрическата централа под Стуршон през цялото време калибрира нивото, когато язовирът заплашва да прелее.

След силните дъждове през последната седмица електроцентралата „Бергефоршен“ постепенно започна да отваря вратите на шлюзовете за пълен приток. Повече от две хиляди кубика вода се изливат всяка секунда.

В продължение на месеци Индалселвен бе приличала на езеро с бавните си води, но сега те се леят мощно и осезаемо.

Детското столче за кола се удря в язовирната стена, после се плъзва леко назад и пак се блъсва в ръба.

Юна тича по тесния път покрай ръба на язовира. От дясната страна реката се е ширнала като лъскав под, но от лявата му страна гладка бетонна стена се спуска главоломно навярно трийсет метра. Височината е зашеметяваща. Разпенена бяла вода, която с грохот се разбива в черните скали долу. С хаотична мощ водата се излива от шлюзовете на язовира.