Ларс Кеплер - Свидетел на огъня

Червената ламарина блещука. Предното стъкло и двата прозореца вдясно напълно липсват и водата тече през купето.

Юна доплува по-близо и се опитва да пропъди от ума си мисълта за гледката, която го очаква. Просто трябва да изостри вниманието си и да се опита да регистрира колкото се може повече за секундите, които може да остане, ала мозъкът му все пак успява да нарисува картини на момичето на предната седалка, с предпазния колан диагонално през тялото. Протегнати напред ръце, зееща уста, коса, която се извива и се преплита пред лицето.

Сърцето му сега бие по-силно. Тук долу е усойно. Здрач и оглушителна тишина.

Приближава се към задната врата на автомобила с избития прозорец и се хваща за рамката. Мощта на реката тегли тялото му встрани. Чува се металическо пращене и той изпуска хвата, когато колата се плъзва заедно с течението няколко метра. Нагоре изплува тиня и му е трудно да вижда. Прави няколко загребвания. Облакът от тиня става по-рехав и все по-прозирен.

Над него, може би три метра отгоре, се намира другият свят, облян от слънчева светлина.

Просмукан от вода дънер се плъзга точно под повърхността на водата като тежък снаряд.

Дробовете му вече започват да го болят, да се свиват в празни спазми. Водното течение тук долу е много силно.

Юна отново се вкопчва в празното отверстие на прозореца и вижда, че от ръката му се разлива кръв. Снишава тялото си така, че да е на едно равнище с вратата на колата, и се опитва да надзърне вътре. Пред лицето му се движат прашинки, водорасли и пулсиращи растения.

Колата е празна. Там няма никой, нито момиче, нито дете.

Предното стъкло липсва, чистачките висят отпуснати. Възможно е телата да са били отнесени през отверстието и водата да ги търкаля по речното дъно.

Той успява с поглед да обходи мястото непосредствено около колата. Няма нещо, в което биха могли да се заклещят телата на децата. Скалите са заоблени, а водните растения твърде тънки.

Дробовете му вече крещят за кислород, но той знае, че всъщност винаги има още време.

Тялото ще трябва да се научи да чака.

Докато караше военна служба, на няколко пъти му се бе наложило да плува дванайсет километра със сигналното знаменце, без оборудване се е измъквал от подводница с авариен балон, плувал е под леда на Финския залив.

Може да издържи без кислород още няколко секунди.

С мощни загребвания плува около колата и изучава заравнения пейзаж. Водата го дърпа напред като мощен вятър. Сенки, хвърляни от преминаващи дънери, проблясват бързо над дъното.

Вики е излязла от пътя, продължила е да кара към брега под поройния дъжд и се е спуснала във водата. Прозорците са били вече избити след сблъсъка със светофара и колата се е напълнила с вода незабавно, продължила е напред и е спряла под водата.

Ала къде са телата?

Трябва да се опита да намери децата.

Пет метра по-нататък открива нещо блестящо на дъното, чифт очила, които се търкалят все по-далеч от колата, към по-дълбоки и бързоструйни води. Би трябвало да се върне към повърхността, но си помисля, че може би ще издържи още мъничко. Пред очите му просветва, когато плува напред, протяга ръка и улавя очилата точно когато един вихър ги повдига от дъното. Обръща се, рита енергично и заплува нагоре. Пред очите му проблясват ярки петна. Няма време да се огледа, трябва да диша, за да не изпадне в безсъзнание. Излиза на повърхността, поема си дълбоко въздух и тъкмо успява да види дънера, преди да го удари в рамото. Болката е толкова силна, че изревава. Ябълката на рамото се изважда от ямката от силния сблъсък. Юна отново се озовава под водата. В ушите си чува звън като по време на литургия. Над него слънцето блести ярко с начупени лъчи.

Колегите полицаи от местната полиция бяха успели да пуснат в реката лодка и вече бяха на път към Юна, когато видяха как го блъсна дънерът. Хванаха го, изтеглиха го през парапета и го измъкнаха на пясъка.

— Извинете — бе изпъшкал Юна. — Трябваше да узная…

— Къде те удари дънерът?

— В колата нямаше тела — продължи Юна, като въздъхна от болка.

— Виж му ръката — рече колегата полицай.

— Мамка му! — прошепна другият.

По мократа риза на Юна се стичаше кръв и ръката му бе странно извита, сякаш висеше откършена от мускулната тъкан.

Те внимателно измъкнаха очилата от ръката му и ги сложиха в найлонов плик.

Единият полицай го закара до болницата в Сундсвал. Юна седеше неподвижно в колата, беше затворил очи и притискаше ранената си ръка плътно към тялото. Въпреки силната болка се опита да обясни как колата се бе влачила по дъното и как водата течеше през избитите прозорци.