Ларс Кеплер - Свидетел на огъня

— Да, вероятно е изпаднало в безсъзнание при удара в стъклото и се е удавило… Но ще се наложи да почакаме, докато телата се заклещят при язовира.

Холгер вдига и показва найлоново пликче, което съдържа червен воден пистолет.

— И аз имам малък син…

Холгер замлъква и сяда на офисния стол.

— Да — отговаря Юна и слага ръката, която може да движи, на рамото му.

— Трябва да съобщим на майката, че ще прекратим търсенето и просто ще чакаме — казва Холгер и устните му започват да потръпват от мъка.

В малкия полицейския участък цари необичайна тишина. При кафе автомата стоят няколко облечени с униформи мъже, една жена бавно пише на компютъра си. Сивата дневна светлина е мрачно тежка, светлина, която напомня за безнадежден ден в училище.

Когато вратата се отваря и влиза Пиа Абрахамсон, приглушеното жужене стихва. Пиа е облечена с дънки и закопчано дънково яке, което е опънато на гърдите ѝ. Ореховокафявата ѝ коса, която пада отпред изпод черната барета, е сплъстена и немита.

Без грим е, в очите ѝ са изписани умора и страх.

Миря Слатнек бързо се изправя и придърпва един стол.

— Не искам да седя — едва продумва Пиа.

Миря разкопчава едно от копчетата на якичката на ризата си.

— Помолихме ви да дойдете тук, за да… Нещата стоят така, че се опасяваме…

Пиа се подпира с ръка на облегалката на стола.

— Това, което се опитвам да кажа — продължава Миря, — е…

— Да?

— Никой вече не вярва, че са живи.

Пиа почти не реагира. Не избухва в ридания, просто бавно кимва и облизва устни.

— Защо не смятате, че все още са живи? — пита тя с нисък и странно спокоен глас.

— Намерихме колата ви — обяснява Миря. — Излязла е от пътя и се е озовала в реката. Колата се намираше на дълбочина от четири метра, беше много повредена и…

Гласът ѝ замира.

— Искам да видя сина си — казва Пиа със същото зловещо спокойствие. — Къде е тялото му?

— То е… Все още не сме намерили телата, но… Много ми е трудно да го кажа, но преценката е издирването с помощта на гмуркачи да се прекрати.

— Но…

Ръката на Пиа Абрахамсон посяга към шията ѝ, към сребърното кръстче под дрехите, ала се спира при сърцето.

— Данте е само на четири години — продумва тя с изненада в гласа. — Той не може да плува.

— Не — повтаря Миря с тъжно изражение.

— Обаче… обича да си играе във водата — прошепва Пиа.

Брадичката ѝ леко се разтреперва. Стои там в дънковите си дрехи. Бялата свещеническа якичка се подава изпод якето. Със забавени движения, като стар, смазан от живота човек, тя най-сетне сяда на стола.

Елин Франк си взема душ след парната баня, после отива по лъскавия каменен под до голямото огледало пред двойния умивалник, където се избърсва с топла хавлиена кърпа. Кожата ѝ е все още гореща и влажна, когато облича черното кимоно, подарено ѝ от Як в годината, когато се разделиха.

Излиза от банята, прекосява светлите стаи с бял паркет и отива в спалнята.

На двойното легло вече е сложила лъскава рокля в бакърен цвят на „Карен Милън“ и златни бикини на „Долче & Габана“.

Закача кимоното, парфюмира се с „Ла Перла“, изчаква един момент, след което се облича.

Когато влиза в големия салон, тя вижда, че съветникът ѝ Роберт бързо скрива телефона зад гърба си. У нея незабавно отново нахлува мъчителна тревога, усеща в корема си тежка топка от мрак.

— Какво има? — пита тя.

Момчешката фланелка на квадратчета с къс ръкав се е измъкнала от белите дънки и кръглото му коремче се е оголило.

— Фотографът от френския „Вог“ закъснява с десет минути — казва Роберт, като избягва погледа ѝ.

— Нямах време да прегледам новините — отвръща тя в опит да звучи безгрижно. — Знаеш ли дали полицията вече е заловила Вики?

През последните дни тя не се осмеляваше нито да слуша новините, нито да чете вестниците. Налага ѝ се да взема едно хапче, за да може да заспи в десет часа, и още едно, за да заспи повторно в три.

— Чул ли си нещо за това? — повтаря въпроса си едва чуто.

Роберт се почесва по късо подстриганата коса.

— Елин, наистина не искам да се тревожиш.

— Не се тревожа, но това…

— Никой няма да те намеси в тази история.

— Няма нищо лошо човек да бъде информиран — небрежно подхвърля Елин.

— Нямаш нищо общо — упорства асистентът ѝ.

Тя отново е възвърнала самообладанието си и му отправя хладна усмивка:

— Трябва ли да ти се ядосам?

Той поклаща глава и придърпва фланелката си така, че пак да скрие корема му.