Ларс Кеплер - Свидетел на огъня

Юна излиза от колата, минава през бурените около портичката и продължава по пътеката от влажни павета до къщата.

Подгизнала изтривалка с текста „ключовете, портфейлът, мобилният телефон“ е постлана пред вратата. От вътрешната страна на дограмите на прозорците са залепени черни чували за боклук. Юна позвънява на вратата. Излайва куче и след малко някой го гледа през шпионката. Превъртат се две ключалки и после вратата се отваря съвсем мъничко, преди веригата да я спре. До него достига вонята на разлято червено вино. Не може да види човека в тъмното антре.

— Може ли да вляза за малко?

— Тя не иска да се срещне с теб — отговаря момче с нисък, дрезгав глас.

Кучето изпуфтява и се чува как брънките на нашийника се опъват с тракане.

— Но аз трябва да говоря с нея.

— Нищо няма да купим — провиква се една жена от друга стая.

— Аз съм от полицията — казва Юна.

От вътрешността на къщата се чуват стъпки.

— Сам ли е? — пита жената.

— Така ми се струва — прошепва момчето.

— Държиш ли Зомби?

— Ще отвориш ли? Мамо? — пита той с тревога в гласа.

Жената отива до вратата.

— Какво искаш?

— Знаете ли нещо за момиче на име Вики Бенет?

Лапите на кучето се хлъзгат по пода. Жената затваря вратата и заключва. Юна я чува да вика нещо на момчето. След малко вратата се разтваря около десетина сантиметра. Жената е махнала веригата. Юна я отваря още и влиза в антрето. Жената е обърната с гръб към него. Облечена е в чорапогащник с телесен цвят и бяла тениска. Русата коса виси под раменете ѝ. Когато Юна затваря вратата след себе си, става тъмно като в рог и той спира. Няма никакви лампи, които да запали.

Тя върви пред него. Слънцето свети право в прозорците, облепени с чували за боклук. Дупчици и драскотини блестят тук-таме като звезди. В кухнята се процежда слаба сива светлина. На масата има кутия вино, а на кафявия балатум отдолу се вижда голяма локва. Когато Юна влиза в тъмната стая с телевизор, жената седи на тапициран с деним диван. Тъмнолилави завеси се спускат до пода и зад тях се виждат найлоновите чували. Въпреки това от вратата на верандата в стаята пада слаб лъч светлина и осветява ръката ѝ. Юна вижда, че ноктите ѝ са поддържани, с червен маникюр.

— Седнете — спокойно го поканва тя.

— Благодаря.

Юна сяда точно срещу нея на голяма табуретка. Когато очите му привикват с мрака, той забелязва, че нещо не е наред с лицето ѝ.

— Какво искате да знаете?

— Били сте при семейство Арнандер-Юансон.

— Да.

— По каква работа?

— Предупредих ги.

— За какво ги предупредихте?

— Томпа! — провиква се жената. — Томпа!

Отваря се врата и се чуват бавни стъпки. Юна не вижда момчето в мрака, но въпреки това усеща присъствието му и долавя силуета му срещу една етажерка за книги. Момчето влиза в тъмната стая с телевизора.

— Запали лампата на тавана.

— Ама, мамо…

— Просто го направи!

Момчето натиска ключа и голямо кълбо от оризова хартия осветява цялата стая. Високото слабо момче е застанало в силната светлина с наведена глава. Юна го наблюдава. Лицето му изглежда сякаш е било наядено от куче за борба, след което е зараснало не както трябва. Долната устна изобщо липсва, вижда се ред зъби, брадичката и дясната буза са издълбани и с цвят на живо месо. Дълбока червена резка минава горе от челото, косо през челото, през веждите. Когато Юна се обръща към жената, забелязва, че нейното лице е обезобразено още повече. Въпреки това тя му се усмихва. Дясното ѝ око липсва, по лицето и шията ѝ се виждат дълбоки прорези, поне десетина са. Другата вежда виси надолу над окото, а устата е разцепена на няколко къса.

— Вики ни се ядоса — казва жената и усмивката изчезва от лицето ѝ.

— Какво се случи?

— Наряза ни с едно счупено шише. Не мислех, че е възможно човек да изпадне в такава сляпа ярост, тя просто не можеше да спре. Припаднах. Когато се свестих, лежах на пода и усещах прорезите от счупено стъкло, ударите, парчетата счупено стъкло в мен. Разбрах, че вече нямам лице.

След преговори с концерна за социални грижи се наложи община Сундсвал да плати прескъпо, за да разреши възникналата ситуация. Момичетата от „Биргитагорден“ бяха транспортирани от хотел „Ибис“ до малкото селце Хорте за временно настаняване.

Хорте е старо рибарско селище без църква. Училището тук е било закрито преди почти сто години, желязната мина е била изоставена и супермаркетът затвори, когато собствениците му престаряха. Ала лете рибарското селище се възражда със своите бели като брашно пясъчни плажове покрай Юнгфрукустен.