Ларс Кеплер - Свидетел на огъня

— Някога аз и Як се грижехме за едно момиченце на име Вики — произнася Елин и преглъща тежко.

— Бяхте ли го осиновили?

— Не, имаше си майка, ние бяхме само лица за помощ, но аз…

Тя замлъква и подръпва диамантеното кръстче на тънката верижка.

— Кога се е случило това?

— Само няколко години, преди ти да дойдеш да работиш за мен — отговаря Елин. — Но тогава аз не бях член на Управителния съвет на концерна, а Як току-що беше започнал да се занимава със „Сентропа“.

— Не е нужно да ми разказваш, ако нямаш желание.

— Вярвам, че всъщност бяхме подготвени, доколкото е възможно, разбира се. Знаехме, че няма да е никак лесно, но… Имаш ли представа как работи цялата система? Имам предвид: първо има невероятна бюрокрация, трябваше да се срещаме със социални работници и консултанти, абсолютно всичко се гледа под лупа, от семейните финанси до сексуалния живот… Но щом веднъж ни одобриха, само след три дни се озовахме с едно дете на ръцете и трябваше да се оправяме сами. Много странно, може да си помисли човек. Не ни казаха нищо за нея, никой не си мръдна пръста да ни помогне.

— Звучи типично.

— Наистина искахме да сторим добро… и това момиче живя тук девет месеца с прекъсвания. Опитаха се да върнат детето у дома при майка ѝ сигурно сто пъти, обаче накрая неизменно откриваха Вики сред куп стари кашони в някой гараж до Стокхолм.

— Тъжна история — отбелязва Роберт.

— Накрая на Як му дойде до гуша от всички нощи, когато се налагаше светкавично да отидем да я вземем, да я откараме в спешното отделение или просто да я сложим във ваната и да я нахраним… Така или иначе пак щяхме да се разделим, но… една нощ просто ми заяви, че трябва да избера…

Елин се обръща с вяла усмивка към Роберт:

— Не мога да проумея защо трябваше да ме принуждава да избирам.

— Защото мисли само за себе си — отговаря Роберт.

— Но ние бяхме на разположение само за подкрепа, как можех да избирам между него и едно дете, което щеше да живее тук няколко месеца, нямаше логика… И той знаеше, че по онова време бях напълно зависима от него.

— Не — опитва се да възрази Роберт.

— Но това е истина, бях зависима — повтаря Елин. — Така че когато майката на Вики получи ново жилище, аз се съгласих той да се обади на социалната служба… Искам да кажа, този път всичко изглеждаше много добре с майката…

Гласът ѝ секва и Елин с изненада усеща как сълзите ѝ внезапно бликват.

— Защо не си ми разказвала за това преди?

Елин избърсва сълзите си и не знае защо лъже:

— Не е нещо важно, нещо, което да ме гложди отвътре.

— Човек трябва да гледа напред — казва Роберт, сякаш я извинява.

— Да — прошепва тя и захлупва лице в длани.

— Какво има? — пита той неспокойно.

— Роберт — въздъхва Елин и среща погледа му, — аз нямам нищо общо с това, но полицаят, който беше тук, ми каза, че Вики е убила двама души.

— Да нямаш предвид онази история, дето току-що се случи там на север, в Норланд?

— Не знам.

— Имаш ли някаква връзка с нея? — пита той бавно.

— Не, нямам.

— Защото не бива да те свързват с тази история.

— Знам… То се знае, с готовност бих направила нещо да ѝ помогна, но…

— Стой настрана.

— Може би е редно да се обадя на Як.

— Недей.

— Той трябва да научи.

— Не и от теб — възразява Роберт. — Само ще се разстроиш, знаеш, всеки път, когато говориш с него…

Тя се опитва да се усмихне в знак на съгласие и слага ръката си върху топлите пръсти на Роберт.

— Ела тук утре сутрин в осем часа и ще прегледаме точките от програмата за следващата седмица.

— Добре — съгласява се Роберт и излиза от стаята.

Елин взема телефона, но изчаква Роберт да затвори външната врата и да заключи след себе си, преди да набере номера на Як.

Гласът му звучи дрезгав и сънлив, когато отговаря:

— Елин? Знаеш ли колко е часът тук? Не можеш да продължаваш да ми звъниш…

— Спеше ли?

— Да.

— Сам ли?

— Не.

— Откровеността ти да ме нарани ли цели, или да…

— Ние сме разведени, Елин — прекъсва я той.

Елин влиза в спалнята, но се спира, загледана в голямото легло.

— Кажи, че ти липсвам — прошепва тя.

— Лека нощ, Елин.

— Можеш да получиш апартамента на Брум стрийт, ако искаш.

— Не го искам, ти си тази, която харесва Ню Йорк.

— Изглежда, че полицията смята, че Вики е убила двама души.

— Нашата Вики ли?

Устните ѝ се разтреперват, а в очите ѝ напират сълзи.

— Да… бяха тук и питаха за нея.

— Колко неприятно — тихо продумва той.