Ларс Кеплер - Свидетел на огъня

Като млада, докато беше във Франция на езикова ваканция, Елин се бе заразила с хламидии. Не обърна особено внимание и инфекцията я направи стерилна. По онова време го сметна за дреболия, понеже, така или иначе, едва ли някога щеше да ѝ се прииска да има деца. В продължение на дълги години си казваше, че е чудесно да не ѝ се налага да внимава да не забременее.

С Як бяха женени от едва две години, когато той заговори за осиновяване, ала всеки път, щом повдигнеше темата, тя обясняваше, че не желае да има деца, тъй като това е твърде голяма отговорност.

По онова време Як все още беше влюбен в нея и се съгласи с предложението ѝ да предоставят временна помощ на деца, които имат проблеми в собствените си семейства или които се нуждаят временно да променят средата.

Елин се обади в социалната служба към административния отдел, отговарящ за Нормалм. Як я придружи, когато се срещнаха със служител и той ги разпита относно жилище, работа, семейно положение и собствени деца.

Месец по-късно Елин и Як бяха поканени на подробно събеседване в отделни стаи. Зададоха им куп въпроси и уточняващи питания според възприетия метод за социална работа.

Все още си спомняше изумлението на служителката от социалната служба, когато бе разбрала коя е Елин Франк.

След само три дни телефонът иззвъня. Служителката от социалната служба каза, че има едно дете, което ще се нуждае от много сигурност и спокойствие за известно време.

— Тя е на шест години и… мисля, че нещата могат да се получат… Тоест заслужава си да опитате, но щом се установи при вас, можем да препоръчаме някои психолози — обясни жената.

— Какво ѝ се е случило?

— Майката е бездомна и страда от психическо заболяване… Властите са се намесили, когато момичето е било открито да спи във вагон на метрото.

— Но то се чувства добре, нали?

— Било е леко обезводнено, но лекарят каза, че иначе е здраво… Опитах се да поговоря с момичето… Изглежда миличко, но е много затворено в себе си.

— Как се казва — знаете ли?

— Да… Вики… казва се Вики Бенет.

Към края Елин Франк увеличава скоростта, пътеката бучи, дишането ѝ става по-тежко, увеличава наклона, продължава нагоре и после постепенно забавя.

След това се разтяга на балетната греда пред голямото огледало, без да среща собствения си поглед. Събува си обувките и излиза от стаята с натежали крака, по които усеща иглички. Пред банята сваля вече студения сутиен, захвърля го на пода, смъква шортите и бикините си, изритва ги в краката си и влиза под душа.

Топлите водни струи обливат шията ѝ и мускулите ѝ се отпускат. Тогава тревогата се връща. Сякаш истерията се е загнездила съвсем под повърхността, пълзяща под кожата. Нещо у нея иска да изкрещи с цяло гърло и да плаче, без да спира. Но вместо това тя се овладява и променя температурата на водата до леденостудена. С усилие на волята остава под душа. Обръща лице нагоре към струите, докато не започва да усеща болка в слепоочията от студа. След това спира водата, излиза и се подсушава.

Елин излиза от съблекалнята облечена с кадифена пола под коленете и безшевно трикотажно боди от най-новата колекция на „Wolford“. Кожата на ръцете и раменете ѝ прозира през черната тъкан, обсипана с миниатюрни блестящи камъчета. Материята е толкава тънка, че трябва да надява специални копринени ръкавици, когато облича бодито.

Роберт седи в читалнята в кресло от агнешка кожа и преглежда документи, които разпределя в различни кожени папки.

— Кое беше това момиче, за което разпитваше полицаят?

— Никое — отговаря Елин.

— Това нещо, за което трябва да се притесняваме ли е?

— Не.

Роберт Бианки е неин съветник и асистент от шест години. Той е хомосексуален, но никога не е имал постоянна връзка. Според Елин Роберт най-много от всичко обича да го виждат заедно с красиви мъже. Як бе този, който смяташе, че тя трябва да има хомосексуален асистент, за да не я ревнува. Спомня си, че му каза, че ѝ е все едно — стига да не говори с предвзет глас.

Елин се настанява до него в другото кресло за четене, протяга крака и му показва лачените си обувки с високи токчета.

— Прелестни са — усмихва се той.

— Видях програмата до края на седмицата — казва тя.

— След един час имаш прием в хотел „Кларион Сайн“.

Тежък автобус, който преминава долу по булеварда, кара големите плъзгащи се врати да изтрещят. Елин усеща погледа на Роберт върху себе си, но не го среща, само премества малкото диамантено кръстче, което носи на верижка около врата си.