Ларс Кеплер - Свидетел на огъня

Съдебен психиатър от болницата в Сетер е седнал на висока масичка и се опитва да разясни на телевизионния водещ колко опасна всъщност е ситуацията в този момент:

— Нямам достъп до медицинския картон на момичето и не бих искал да се впускам в спекулации дали тя е виновна за двете убийства, но предвид мястото, на което е била изпратена, разбира се, съществува голяма вероятност тя да е психически много нестабилна, макар че…

— Но какви са рисковете? — пита водещият на новините.

— Възможно е нея изобщо да не я е грижа за момчето — обяснява психиатърът. — Може би напълно забравя за него на моменти… но то е едва четиригодишно и ако тогава внезапно се разплаче или започне да вика майка си, похитителката, естествено, може да се ядоса и да стане опасна…

Сусан Йост влиза в трапезарията, за да вземе Юна. С лека усмивка му предлага чаша кафе и сладкиш. Той ѝ благодари и я последва до асансьора, който ги отвежда на най-горния етаж. Влизат в мрачен апартамент за младоженци, със заключен минибар и джакузи на ожулени позлатени крачка.

Тула Лехти се е излегнала на широкото легло с високи стълбове и гледа „Дисни Ченъл“. Лицето за подкрепа от Горещата линия за жертви на престъпления им кимва. Сусан затваря вратата, Юна притегля стол с плюшени розови възглавнички и сяда.

— Защо ми каза, че Вики се среща с някой си Денис? — пита я Юна.

Тула сяда и притиска към корема си възглавничка с формата на сърце.

— Така мислех — отвръща лаконично тя.

— Кое те накара да мислиш така?

Тула свива рамене и обръща поглед към телевизора.

— Беше ли говорила с човек на име Денис?

— Не — усмихва се тя.

— Тула, аз наистина трябва да намеря Вики.

Тя изритва кувертюрата и розовия копринен юрган на пода, след което отново зяпва в телевизора.

— Цял ден ли ще вися тук? — пита момичето.

— Не, можеш да се прибереш в стаята си, ако искаш — отговаря лицето за подкрепа.

— Sinä olet vain pieni lapsi — казва Юна на фински. — Ти си просто едно дете.

— Ei 11 11 Не (фински). — Бел.прев. — тихо отговаря Тула и го поглежда в очите.

— Не би трябвало да се налага да живееш в разни институции.

— На мен ми харесва — отвръща тя беззвучно.

— Никога ли не ти се случват неприятни неща?

Шията ѝ поруменява и белите мигли запърхват.

— Не — сопва се сега.

— Вчера Миранда те е набила.

— Така е — смотолевя Тула и се опитва да прегъне сърцето-възглавничка.

— Защо е била ядосана?

— Мислеше си, че съм ѝ влизала в стаята и съм я преровила.

— А ти така ли направи?

Тула близва възглавничката-сърце.

— Да, но не взех нищо.

— Защо си ровила в нейната стая?

— Аз ровя в стаите на всички.

— Защо?

— Гот ми е — отговаря тя.

— Но Миранда си е мислела, че си ѝ взела нещо?

— Да, беше малко ядосана…

— Какво е мислела, че си взела?

— Така и не каза — усмихва се Тула.

— Ти какво предполагаш?

— Не знам, обикновено става дума за лекарства… Лу Чу ме бутна по стълбите, когато си мислеше, че съм взела проклетите ѝ амфетамини.

— Ако не са били лекарствата — какво си е мислела, че си ѝ взела?

— На кого му пука? — въздъхва Тула. — Грим, обеци…

Пак присяда на ръба на леглото, отпуска се назад и прошепва нещо за колие от фалшиви диаманти.

— А Вики? — пита Юна. — Вики също ли е налитала на бой?

— Не — отново се усмихва Тула.

— Какво прави тя в такъв случай?

— Няма да се изказвам, защото не я познавам, не мисля, че ми е казала и една-единствена дума, но…

Момичето замлъква и свива рамене.

— Защо не го е направила?

— Не знам.

— Но все пак трябва някога да си я виждала?

— Тя се реже и вие можете…

Тула млъква и поклаща глава.

— Какво щеше да кажеш?

— Че може да я забравите… Тя скоро ще се самоубие и тогава ще имате един проблем по-малко — довършва Тула, като избягва погледа на Юна.

Изучава пръстите си, промърморва нещо под нос, рязко скача на крака и излиза от стаята.

Каролин, момичето, което е малко по-голямо от останалите, влиза заедно с лицето за подкрепа. Облечена е с дълга торбеста фланелка с къс ръкав и апликация на котенце. Около едната ѝ ръка се извива татуировка с руни и стари белези от инжекции блестят в бялата свивка на лакътя.

Докато поздравява Юна, на устните ѝ се изписва лека усмивка. После внимателно се настанява във фотьойла при кафявото писалище.

— Тула твърди, че Вики има навик да се измъква нощем, за да се среща с едно момче — казва Юна.

— Не е вярно — разсмива се Каролин.