Ларс Кеплер - Свидетел на огъня

Тя си мърмори под нос и обмисля кой да бъде следващият, на когото да се спре. Затваря очи и поклаща лекичко торса си.

— Толкова много са тук… — мълви тя. — Толкова много… Блъскат се в тясната порта, усещам присъствието им, копнеят за вас, копнеят да поговорят с вас…

Заслушва се, когато една от свещите на табличката започва да пращи.

— Не се карайте на портата — промърморва Флура.

Пращящата светлина изведнъж лумва с кървавочервен пламък и някой от групата изпищява.

— Ти не си поканен, ще останеш навън — решително отсича Флура и изчаква, докато червеният огън изчезне. — Сега искам да поговоря с мъжа с очилата — промърморва тя. — Да, ела по-близо. Как се казваш?

Флура слуша, съсредоточила се вътре в себе си.

— Искаш да е както обикновено — казва тя и се обръща към гостите. — Казва да е както обикновено. Да е както обикновено, с руладини и варени картофи и…

— Това е моят Стиг! — възкликва жената до Флура.

— Трудно се чува какво говори — продължава Флура. — Толкова много са тук — прекъсват го…

— Стиг — прошепва жената.

— Казва „прости ми“… иска да му простиш. — Чрез дланите, които се държат една за друга, Флура усеща как жената потреперва силно.

— Простила съм ти — прошепва възрастната жена.

След сеанса Флура се сбогува с гостите си с няколко думи. Знае, че хората обикновено искат да останат насаме със спомените и фантазиите си.

Тя бавно обикаля стаята, духва чаените свещи и подрежда столовете. Все още усеща тялото си изпълнено със задоволство, че всичко е минало като по вода.

В преддверието е сложила малко ковчеже, където гостите са оставили пари. Преброява ги и вижда, че не стигат, за да върне сумата, която е взела назаем от Евиния плик. Следващата седмица ще проведе нова спиритическа вечер и това е последният ѝ шанс да събере парите, без да бъде разкрита.

Публикувала бе обява във „Феномен“, но въпреки това дойдоха прекалено малко хора. Започнала е да се буди нощем, да гледа втренчено в мрака със сухи очи и да се чуди какво да предприеме. Ева обикновено плаща сметките в края на месеца. Тогава ще забележи, че липсват пари.

Когато излиза на улицата, дъждът вече е спрял. Небето е черно. Отблясъците на уличните светлини и неоновите табели светят по мокрия асфалт. Флура заключва вратата и пуска ключа в пощенската кутия на антикварния магазин „Карлен“.

Тъкмо когато сваля картонената табела и я мушва в чантата си, жената забелязва, че някой стои в съседния вход. Това е младият мъж от сеанса. Той пристъпва към нея и се усмихва извинително.

— Здравей, питах се… мога ли да те поканя да изпием по чаша вино някъде?

— Няма да може — отговаря тя с инстинктивна срамежливост.

— Беше наистина фантастична — продължава непознатият.

Флура не знае какво да каже, усеща, че под погледа му се изчервява все повече и повече.

— Просто ще пътувам за Париж — излъгва тя.

— Няма ли време да ти задам няколко въпроса?

Сега разбира, че той сигурно е журналист от някой от вестниците, с които се е опитала да се свърже.

— Заминавам утре рано сутринта — отвръща тя.

— Отдели ми половин час — ще можеш ли?

Докато бързешком прекосяват улицата, за да отидат до най-близкото бистро, младият мъж ѝ разказва, че името му е Юлиан Борг и пише за списанието „Близки срещи“.

Няколко минути по-късно Флура седи срещу него на маса, постлана с бяла хартиена покривка. Предпазливо отпива от червеното вино. В устата ѝ се смесват сладко и кисело, по тялото ѝ се разлива горещина. Юлиан Борг си хапва салата „Цезар“ и наблюдава Флура с любопитство.

— Как започна всичко? — пита той. — Винаги ли си виждала духове?

— Когато бях малка, си мислех, че всички ги виждат, не го възприемах като нещо странно — казва тя и се изчервява заради лекотата, с която ръси лъжи.

— Какво виждаше?

— Че при нас живеят хора, които не познавах… Мислех си просто, че това са самотни хора… И понякога в стаята ми влизаше едно дете, с което се опитвах да си играя…

— Разказа ли за това на родителите си?

— Много бързо се научих да си мълча — отвръща Флура и отново отпива от виното. — Всъщност едва сега осъзнах, че много хора имат нужда от духовете, макар да не могат да ги видят… и духовете имат нужда от хората. Най-сетне открих своята мисия… Аз съм посредник и им помагам да се срещат.

Тя се оставя да почине няколко секунди в топлия поглед на Юлиан Борг.

Всъщност всичко започна, когато Флура загуби работата си като санитарка. Виждаше все по-рядко и по-рядко старите си колеги и след една година бе загубила всякаква връзка с приятелите си. Когато срокът, в който ѝ се полагаше обезщетение, изтече и помощите за безработни секнаха, Флура се видя принудена да се върне при Ева и Ханс-Гунар.