Ларс Кеплер - Свидетел на огъня

Чрез Бюрото по заетостта тръгна на курс по ноктопластика и се запозна с една от другите участнички, Ядранка от Словакия. Ядранка имаше периоди, през които изпадаше в депресия, но през месеците, когато се чувстваше добре, обикновено си изкарваше хубави пари, като приемаше разговори чрез една страница в интернет с названието „Гореща линия за Таро“.

Започнаха да общуват и Ядранка заведе Флура на голям сеанс при „Търсачите на истината“. След това обсъждаха как нещата биха могли да се направят далеч по-добре и само след няколко месеца бяха намерили подземното помещение на „Упландсгатан“. След два сеанса депресията на приятелката ѝ се влоши и тя бе изпратена в клиника на юг от Стокхолм. Ала Флура продължи да провежда сеанси самостоятелно.

Зае от библиотеката литература, посветена на изцеление, минали животи, аури и астрални тела. Прочете за сестрите Фокс, за шкафове с огледала и Ури Гелер, ала най-много научи от усилията на скептика Джеймс Ранди да разобличи блъфовете и триковете, които използват медиумите.

Флура никога не е виждала нито духове, нито призраци, но е забелязала, че има талант да казва това, което хората копнеят да чуят.

— Използваш думата „духове“, а не призраци — отбелязва Юлиан и слага приборите един до друг на чинията.

— То е едно и също — отговаря тя. — Но думата „призраци“ буди неприятни или негативни асоциации.

Юлиан се усмихва и в очите му грее симпатична откровеност, когато казва:

— Трябва да си призная… Много ми е трудно да вярвам в духове, но…

— Човек не бива да е предубеден — обяснява Флура. — Конан Дойл например е бил спиритист… Нали знаеш, авторът на книгите за Шерлок Холмс…

— Помагала ли си някога на полицията?

— Не, не…

Флура се изчервява силно, не знае какво да каже и си поглежда часовника.

— Извинявай, трябва да тръгваш — казва мъжът и хваща ръцете ѝ през масата. — Просто искам да кажа, че знам, че искаш да помагаш на хората, и смятам, че това е много благородно.

Сърцето на Флура започва да бие силно от допира им. Не се осмелява да срещне погледа му, докато се сбогуват, и всеки поема по пътя си.

Постройките на „Биргитагорден“ се червенеят идилично на дневната светлина. Юна стои до една огромна бяла бреза и разговаря с прокурорката Сусан Йост. От клоните се откъсват дъждовни капки и падат, блещукайки.

— Полицията продължава да чука по вратите на хората в Индал — казва прокурорката. — Някой се е блъснал в светофар и има куп стъкла по земята, но след това… нищо.

— Трябва да говоря днес с ученичките — настоява Юна и си мисли за престъпленията, разиграли се вчера зад запотените стъкла на сградите в имението.

— Мислех си, че името Денис ще ни доведе донякъде — отбелязва Сусан.

Юна си мисли за изолатора и го гложди тревожно предчувствие. Опитва се да види с вътрешния си взор как са се разиграли насилствените деяния, ала може да долови само сенки между мебелите. Хората са замъглени фигури, сякаш ги вижда през прашно стъкло, мержелеят се почти неразличими.

Поема си дълбоко въздух и изведнъж ясно съзира стаята, в която лежи Миранда, захлупила лицето си с ръце. Вижда необузданата физическа сила, отпечатала се в разплисканата кръв и тежките удари. Може да проследи всеки замах и да наблюдава как ъгълът се променя след третия удар. Лампата се залюлява. Тялото на Миранда е окъпано в кръв.

— Но тя нямаше кръв по себе си — прошепва той.

— Какво казваш? — пита прокурорката.

— Трябва само да проверя нещо — отговаря Юна тъкмо когато вратата на главната сграда на имението се отваря и от нея излиза дребничък човек в предпазен гащеризон.

Това е Холгер Ялмерт, професор по криминология в Университета в Умео. Той педантично сваля предпазната маска, която скрива плувналото му в пот лице.

— Уговорих разпит с момичетата в хотела след един час — пояснява Сусан.

— Благодаря — казва Юна и прекосява двора.

Професорът е застанал пред покрития си камион, съблича предпазния костюм, напъхва го в чувал за боклук и щателно го запечатва.

— Одеялото е изчезнало — казва Юна.

— Най-сетне имам честта да се запозная с Юна Лина — усмихва се професорът и разпечатва нова опаковка с гащеризони за еднократна употреба.

— Бяхте ли в стаята на Миранда?

— Да, приключих с нея.

— В стаята нямаше одеяло.

Холгер спира да прави това, което върши, и сбърчва чело:

— Прав сте, нямаше такова.

— Вики сигурно е скрила одеялото на Миранда в гардероба или под леглото в своята стая — лаконично заключава Юна.