Ларс Кеплер - Свидетел на огъня

— Тъкмо се каня да започна там — отвръща Холгер, но Юна вече се е запътил към сградата.

Професорът се заглежда след него и се сеща — казват, че Юна Лина е толкова упорит, че би се взирал в едно местопрестъпление, докато то се разтвори пред него като книга.

Той оставя полиетиленовия плик, взема гащеризоните и бързо се завтича след криминалния инспектор.

Двамата се преобличат и сменят калцуните си и латексовите си ръкавици, преди да отворят вратата на стаята на Вики.

— Изглежда така, сякаш под леглото има нещо — делово съобщава Юна.

— Всичко по реда си — измърморва Холгер и си слага маска на устата.

Юна чака на прага, докато професорът фотографира и измерва стаята с лазер, за да маркира после всички находки в триизмерна координатна система.

Плакат с Робърт Патинсън, по чието бледо лице се открояват черни сенки за очи, виси на стената точно над красивите библейски мотиви, а на една полица има голяма купа с бели аларми от магазин на H & M.

Юна следи работата на Холгер, докато той късче по късче покрива пода с черно фолио, притиска го с гумени ролки, внимателно го повдига, снима и опакова. Придвижва се бавно от вратата до леглото, след което продължава към прозореца. Когато повдига фолиото от пода, върху жълтия желатинов слой се вижда блед отпечатък от маратонка.

— Скоро трябва да тръгвам — казва Юна.

— Но искате първо да погледна под леглото?

Холгер поклаща глава заради нетърпението му, ала след това педантично разстила на пода предпазен найлон от страната на леглото. Застава на колене, протяга се под леглото и хваща ъгълчето на някаква материя, свита на топка.

— Наистина е одеяло — казва той съсредоточено.

Внимателно измъква тежкото одеяло върху найлона. То е навито и прогизнало от кръв.

— Мисля, че Миранда е била загърната с него през раменете, когато е била убита — тихо казва Юна.

Холгер увива одеялото с найлона и го пъхва в един чувал. Юна си поглежда часовника. Може да остане още десет минути. През цялото време Холгер взема нови проби. Използва влажни памучета за засъхналите петна от кръв и корички, след което ги оставя да изсъхнат, преди да ги опакова.

— Ако откриете нещо, което директно сочи към някое място или лице, обадете ми се незабавно — пояснява Юна.

— Разбирам.

Около чука и под възглавницата педантичният професор взема проби със сто и двайсет клечки за уши, всяка от които опакова и обозначава. Космите и текстилните влакна залепва на прозрачен филм. Снопчетата косми се опаковат и завиват в хартия, телесните тъкани и парчетата от череп се слагат в тръбички, които после се замразяват, за да се предотврати размножаването на бактерии.

Конферентната зала на хотел „Ибис“ е заета и Юна чака в трапезарията, докато прокурорката се уговаря с нервния управител за друга стая, която биха могли да използват за разпит. Телевизионен монитор хвърля примигващи отблясъци от металната стойка близо до тавана, на която е окачен.

Юна позвънява на Аня, прехвърлят го към нейния телефонен секретар и ѝ оставя съобщение, в което я моли да провери дали има добър съдебен лекар в Сундсвал.

Новинарските емисии по телевизията започват да излъчват репортажи за убийствата в „Биргитагорден“, както и последни новини за драматичните събития. Показват полицейските заграждения, червените сгради и табелата, гласяща „Дом със специален режим за младежи“. Пътят за бягство на заподозрения извършител е маркиран върху една карта и по средата на шосе 86 е застанал репортер, който разказва за отвличането и безуспешните полицейски блокади.

Юна се изправя и тръгва към телевизора, когато глас съобщава, че майката на отвлеченото момче е поискала да се обърне към похитителката на живо в предаването.

Изведнъж на екрана се появява Пиа Абрахамсон. Тя седи с измъчено лице на кухненска маса, а в ръката си държи лист с бележки.

— Ако чуваш това — подема тя. — Разбирам, че си била жертва на несправедливости, но Данте няма нищо общо с това…

Пиа поглежда право в камерата.

— Трябва да го върнеш — прошепва тя, а брадичката ѝ трепери. — Сигурно си мила с него, но Данте е само на четири години и знам колко много се страхува понякога… Той е толкова…

Жената поглежда бележката и по бузите ѝ започват да се стичат сълзи.

— Моля те, не го наранявай, недей да удряш моето малко…

Тя избухва в силни, жални ридания и извръща главата си, след което отново започват да излъчват от телевизионното студио в Стокхолм.